— Великият херцог в Берлин? — пресече го бързо Курт. — Как така е насам? Та аз едва онзи ден говорих с него в Дармщат.
— Бил е помолен телеграфически да се яви при краля на Прусия. От редовете разбрах, че се касае за неотложни дипломатически дела. Може би във връзка с новото отношение на Хесен към Прусия — нали в приключилата война стояха на враждебни позиции, а може и да се отнася за нещо съвсем друго. Хер фон Бисмарк е един изключителен ум и борави с необичайни, дръзки числа. Фактът, че се е наложило толкова спешно присъствието на Великия херцог, дава да се заключи за важни неща. По този начин му се придава авторитет на престижна личност, а оттук пък и неговото влияние ще придобие една по-голяма дълбочина. Това ме радва и заради теб. Великия херцог ме моли да го посетя и аз ще се възползувам от възможността да го уведомя как са посрещнали неговото протеже. Убеден съм, че ще те подпомогне да получиш едно блестящо удовлетворение.
Графът секна посред речта си, ослуша се и пристъпи към прозореца. Пред портата бе спряла карета, но пасажерите бяха вече слезли и не се виждаха. Сетне във вестибюла се чуха гласове и без оповестяване от страна на слугата, вратата се отвори. Появи се Розета Стернау, някогашната графиня Розета де Родриганда и Севиля. Зад нея се виждаше красива, макар и вече не в първа младост дама.
— Мила моя дъще! — огласи ликуващо изненадата си графът. — Как е възможно да те видя тук, толкова скоро след нашата раздяла?
Тя се устреми към него, притисна се в обятията му и го разцелува.
— Дойдох, за да ти доведа много обичан и сърдечно желан гост, скъпи папа. Погледни и отгатни!
Тя посочи дамата, която бе влязла след нея и графът й отправи изпитателен поглед. Красивото й лице носеше отпечатъка на доброволни лишения и безмълвно страдание, което се забелязваш в същата степен и в чертите на Розета Стернау.
При все че си струваше позната на графа, той поклати глава и рече:
— Не ме карай да гадая, Розета, а поднасяй изненадата, с която искаш да ме зарадваш!
— Е, добре! — съгласи се тя. — Тази дама е мис Ейми Дридън.
— Твоята приятелка, отдавна изчезнала безследно? — вметна бързо дон Мануел.
Розета потвърди.
Тогава графът пристъпи към Ейми, протегна насреща й ръце и заговори със сияещо от радост лице:
— Добре дошла, от все сърце добре дошла! Прекалено много тъжни неща се случиха, откак се видяхме за последен път. Колко много се зарадвахме, когато преди половин година получихме от Лондон първото писмо от вашия баща! И колко жалко, че не е възможно и той да бе дошъл с вас в Германия! Смятам, че сега ще ни погостувате порядъчно!
Ейми кимна бавно:
— С радост приех предложението на Розета да я посетя, докато татко се занимава с политика в Мексико. Отначало мислех да го придружа, но след натрупания печален опит, той не пожела да ме подхвърля отново на опасностите на тази полудива, объркана от войната страна. Преди да ви разкажа подробно нашата съдба, само ще съобщя, че пътувах директно за Райнсвалден, намерих там Розета и незабавно потеглих с нея за Берлин.
— И много добре сте сторила, мис Ейми. Позволете да ви представя моя млад приятел — лейтенант Курт Унгер!
— Унгер? Това име ми е известно. Така се казваше един корабен капитан, чиито брат беше прочут прериен ловец.
— Капитанът беше мой баща — намеси се Курт.
— О, хер лейтенант, в такъв случай мога да ви разкажа за вашия баща — забеляза англичанката. — За съжаление зная неговата съдба само до момента, в който е напуснал хасиендата дел Ерина.
Всички насядаха, за да продължат разговора. Ейми подхвана разказа си за онова, което бе научила от Педро Арбелец и което предизвика у Курт голямо изумление. Току-що бе приключила с приключението на Гърмящата стрела в Пещерата на кралското Съкровище и прекъсна изложението си със забележката:
— Разбрах от Розета, че не е получила писмото ми, което й бях изпратила чрез Хуарес. Но тогава може би и пратката на хасиендерото също така не е стигнала до ръцете ви?
— Пратка? Домен? — запита Курт учудено. — Нищо не съм получавал.
Отговорът обърка Ейми.
— Нали вие сте синът на морския капитан Унгер?
— Така е — гласеше отговорът.
— Е, вашият чичо получил от Бизоновото чело част от съкровището, за което преди малко разказах, малка част наистина, ала представляваща все пак голямо състояние. Било решено половината от нея да бъде изпратена в родината, за да обезпечи вашето образование. Няколко години след изчезването на Стернау, хасиендерото Педро Арбелец дойде в Мексико сити и предаде скъпоценностите на Бенито Хуарес — Върховен съдия по онова време — да ги изпрати в Европа.