— Не съм получавал и най-малката дреболия — повтори Курт. — Пратката или се е изгубила или е била отправена до друго лице.
— Хасиендерото изобщо не знаеше адреса ви, известно му бе само, че се намирате в някакъв замък в близост до Майнц, обитаван от някой си капитан фон Роденщайн и че баща ви е морякът Унгер. Ето защо пратката бе адресирана до една банкерска къща в Майнц, чиито шеф трябваше да ви издири.
— Би трябвало да ме е открил. Вероятно пратката е претърпяла злополука по пътя.
— Върховния съдия я застрахова.
— В такъв случай остава да получа стойността. Необходимо е само да се разбере коя е била банкерската къща.
— Тогава чух името от устата на хасиендерото, ала ходът на последвалите събития го заличи от паметта ми. Но при едно издирване нещата ще се изяснят. Аз и татко бяхме пленени от Пантерата на Юга и отвлечени в най-южните територии на Мексико. Там бяхме държани като пленници, додето влиянието на Хуарес дотолкова се разшири, че стигна и до нашите планини. Едва преди осем месеца получих отново свободата си. Сигурно ще ме извините, че съм забравила едно име, което толкова малко ме е касаело.
— О, мис Ейми, към вас не може да бъде отправен ни най-малък упрек.
Напротив, сърдечно съм ви благодарен, че ме уведомихте по този въпрос. Споменавате скъпоценности. Следователно не става дума за пари?
— Не. Макар и да не съм виждала предметите, знам, че са се състояли от огърлици, накити, гривни, пръстени — произходът им се губи във времената на древно Мексико, — инкрустирани със скъпоценни камъни.
— Значи щях да притежавам цяло състояние, ако бях получил своята собственост. В тази мисъл има нещо пленително. Аз в никой случай не съм користолюбив, но въпреки това ще предприема едно разследване в Майнц. При това съм задължен, дори само заради татко и чичо, да гледам на предметите като на завещание. А сега разказвайте по-нататък, моля ви!
И Ейми продължи своя разказ. А той от минута на минута ставаше все по-завладяващ и слушателите не ги сдържаше на местата. Наставаха и наобиколиха разказвачката, седнала недалеч от прозореца. Онова, което тъкмо излагаше, не бе узнала от друг, а лично бе изживяла, по-точно приключението с морския разбойник Ландола при плитчината Педро. В един момент погледът й машинално се отправи към улицата. В следващия нададе вик на удивление и се отдръпна незабавно от прозореца.
— Какво има? Какво те стресна? — пристъпи към нея Розета.
— Боже мой, да вярвам ли на очите си? — извика Ейми, посочвайки някакъв мъж облечен в скромен костюм, който се разхождаше бавно по отсрещния тротоар и обследваше с любопитен поглед графската вила.
Беше капитан Шоу. В компанията на офицерите бе съумял да потисне изненадата си, когато бе споменато името Стернау, ала реши да събере информация. Сега бе дошъл и за свое задоволство забеляза малка кръчма срещу вилата, в която лесно би могъл да се осведоми.
— Имаш предвид господина, който върви отсреща? — попита Розета, проследявайки погледа на приятелката.
— Да, същия!
— Познаваш ли го? Почти би било за чудене да се намери някой в Берлин, когото познаваш.
— Дали го познавам? Този човек! — извика тя, пребледняла от възбуда. — Видях това лице в ситуация, която никога няма да забравя!
— И кой е?
— Не е никой друг, а самият Ландола, морският разбойник!
Не може да се опише какво могъщо въздействие оказаха тези думи. Един миг слушателите останаха смаяни, ала сетне се разрази истинска буря.
— Ландола, капитанът на «Ла Пендола»! — възкликна Розета.
— Капитан Грандириз, пиратът! — обади се графът. — Не се ли заблуждавате?
— Не — отговори Ейми. — Който е видял тази физиономия, макар и един — единствен път, не може да се заблуди.
Курт не бе продумал. Беше пристъпил до прозореца и изпиваше с очи човека, както орел плячката си.
— Наблюдава къщата — промълви графът.
— Знае, че живеете тук — добави Ейми.
— Разрушителят на нашето щастие крои нови гадости — рече Розета.
— Влиза в онази кръчма — отбеляза сега Курт. — Сигурно ще иска да събере сведения за нас. Е, да, и ще бъде обслужен.
С няколко бързи крачки вече беше вън. Изтича до стаята си и смени униформата с най-скромния си цивилен костюм. Сетне се отправи през улицата отсреща в кръчмата. Когато влезе, лицето му бе угрижено, с разочарования израз на човек, комуто са отхвърлили молбата.