— Е, ние пък лесно ще го узнаем. Сега заповядайте катерите да акостират!
— Не го правя!
Тогава Кортейо сложи ръка на рамото на Лешоядовия клюн и изсъска заплашително:
— Сеньор Дридън, лодките трябва да пристанат на брега, преди да се е стъмнило. Не издадете ли веднага съответната заповед, зная как да ви принудя!
— Принуди? А-а! С какво?
Все още с чадър под мишница, Лешоядовия клюн пъхна флегматично ръце в джобовете на панталона си. Сякаш нямаше и понятие за опасното положение, в което се намираше — толкова естествено беше лицето му.
— С удари! — предупреди Кортейо. — Ще наредя да ви отброят петдесет удара!
— Петдесет? Само?
— Сеньор, вие не сте с ума си!
— Well! Вие също!
— Щом петдесет ви са малко, ще заповядам да ви налагат, докато ги намерите за достатъчно.
Лешоядовия клюн сви рамене и изрази презрение, което трудно може да се опише.
— Налагат? Мен, един инглишман?
— Да. Може да сте хиляда пъти англичанин и десет пъти син и брат на лорд, пак ще разпоредя да ви пердашат, не се ли подчините веднага!
— Опита!
— Слизайте! — повели мексиканецът.
Той не видя погледа, който мнимият англичанин плъзна към една бяла кобила с червени петна, чийто ездач тъкмо слизаше от седлото. Не видя също, че англичанинът наполовина вече е извадил ръце от джобовете и във всяка държеше по един револвер. Нещо повече, заплаши:
— Сега ще бъдете бит пред очите ми като жалък скитник, ако не се подчините веднага!
— Е, нека видим дали очите ти наистина ще го доживеят!
За миг Лешоядовия клюн стисна чадъра между зъбите. Макар сам да се излагаше на опасност, на този дързък мъж и през ум не мина да жертва чадъра. В следващата секунда измъкна двата револвера и тикна цевите им с всичка сила в очите на Кортейо. Непосредствено след това отекнаха в бясна последователност неговите изстрели и всеки от тях поваляше по един човек на земята.
Кортейо се строполи ослепен. Удряше с ръце и крака наоколо и ревеше като ягуар. Хората му за минута изгубиха самообладание. Такова изненадващо нападение не бяха считали за възможно от страна на ипохондричния англичанин. Но това кратко време за него бе напълно достатъчно.
След като изстреля и последния куршум на револверите си, нададе пронизителния крясък на лешояд. В следващия миг вече звучеше вторият крясък, тъй като Лешоядовия клюн седеше на петнистата кобила. Натисна я с пети в хълбоците и тя полетя към гората. В окрайнината й се обърна за сетен път и забелязвайки, че мексиканците продължават да стоят вцепенени по местата си, имитира за трети и непосредствено след това за четвърти път крясъка на хищната птица. После се изгуби между колоноподобните стволове на дърветата.
Едва сега се съвзеха мексиканците.
— След него! След него! — зареваха.
Докато повечето се метнаха отново на конете, неколцина останаха при Кортейо да му окажат необходимата помощ.
— Очите ми, ох, очите ми! — стенеше той.
Наистина изглеждаше ужасно. Подутите очни кухини кървяха.
— При водата, занесете ме при водата! — изрева. — Хладина! Хладина!
Хората му го уловиха и повлякоха към реката, за да облекчат водите и страшните болки на ранения.
След време студената вода оказа своето въздействие. Сте-нанията намаляха, а след като сложиха на очите му влажен компрес, Кортейо се почувства в състояние да се намесва тук-таме в разговора, който водеха наоколо подчинените му.
Преследвачите на Лешоядовия клюн много скоро се бяха върнали. Казаха, че не са съумели да открият следите на беглеца. Истината обаче бе, че богатото съдържание на лодките далеч повече им лежеше на сърцето, отколкото смахнатия англичанин, който, освен двата револвера, нямаше с какво друго да възмезди усилията им.
Само собственикът на петнистата кобила се гневеше за пропадналия си кон. Все пак имаше с какво да го замести. Със своите светкавично изстреляни дванадесет изстрела Лешоядовия клюн беше убил шест души, ранил Тежко пет и един леко. Конете на шестимата сега бяха свободни и той си избра най-добрия, С шестимата мъртви мексиканци много не се церемониха. Просто ги изхвърлиха в реката. Ала ранените в голяма степен ги затрудняваха. Питаха се какво да правят с тях.
— Знам едно място, където биха могли да намерят подслон — обади се онзи, който обикновено говореше от името на гверилясите.
— Къде? — поинтересува се Кортейо, чиито болки бяха поотслабнали.
— Близко до ума е, че те на този бряг не биха били в безопасност.
На отсрещния бряг обаче един мой стар познат има дървена колиба на около три английски мили оттук. Там ще бъдат вън от опасност и ще могат да дочакат оздравяването си.