— Лека нощ, любима моя, вярна Розичка!
Тя му протегна ръце и се приготви да напусне стаята. Но на вратата спря замислено, обърна се отново и с детински очарователна усмивка рече:
— Едва не забравих нещо важно! След като си моят рицар и аз ще ти подаря като момичетата от народа една панделка за битката. Хубава ли е тази, която нося на роклята си, Курт?
Тази нежна, мила естественост накара кръвта му лудо да запулсира във вените. Чувстваше как слепоочията му чукат, когато отговаряше:
— О, тя е толкова красива! Наистина ли искаш да ми я дадеш?
— С най-голямо удоволствие. — Тя разкопча копринената фльонга от роклята си и му я подаде. — Когато тръгнеш за боя, забоди я на гърдите си. Или не! Там ще се вижда! Къде другаде би искал да я закрепиш?
— Не на куртката, а под нея, върху моето сърце! Прелестна руменина обагри страните й, сведе дългите си копринени ресници, но мигом дигна към него очи, изпълнени с упование:
— Да, направи така, защото това е най-доброто място. Сетне аз с гордост ще я нося.
— Как? Нима ще трябва да ти я връщам? — възкликна той.
— А защо не? — попита тя.
— Е, щом ти искаш — рече и малко смутено добави: — Но ще трябва да я откупиш, както са го правили рицарските дами.
— Да я откупя? С какво?
— С целувка.
Лицето й отново поруменя и преодолявайки все пак необяснимото чувство, запита:
— Наистина ли са го правили рицарските дами? Не го знаех досега. Но ако ти подаря окончателно панделката, необходимо ли е тогава пак да я откупувам?
— He, при това положение, не.
— Е, в такъв случай ще помисля дали ще я нося занапред или не. Кое от двете предпочиташ, мили Курт?
Той сложи ръка на сърцето си и призна доблестно:
— Най-приятно ще ми бъде да получа целувката и задържа панделката.
— Я го виж ти! Така ще ме ощетиш за собствена изгода! Нещата не са толкова прости, както би си помислил човек. Правилното решение ще ми коства доста размишления. Сега запази панделката, а аз ще ти съобщя какво съм решила!
Тя излезе, оставяйки го с преизпълнено от щастие сърце. Курт притисна апликацията до устните си, нежно ухаеща на «Резеда» — любимият парфюм на Розичка. После се отпусна на дивана и дълго, дълго мисли. По едно време очите му неусетно се затвориха и тя се появи в сънищата му.
11. «Негово величество кралят!»
Когато Курт се пробуди, слънчевите лъчи вече нахлуваха през прозореца. Леглото му стоеше непобутнато, бе спал на дивана. Предприе една сутрешна разходка из градината, след което се отправи на първа закуска в трапезарията, където останалите вече се бяха събрали. Метна един бърз, изпитателен поглед на Розичка. Изглеждаше бледа, сякаш бе спала малко и сведе очи пред него. Да не би размисълът върху целувката да й бе отнел съня?
Майка й спря красивите си, спокойни очи на лицето му и той прочете в тях нямото обещание, че тайната му ще бъде съхранена.
Сетне дойде време да се отправи към ескадрона. Лудвиг, сега той бе негов слуга, беше оседлал коня — великолепен вран андалузки жребец, подарък от графа. Възседна го и препусна към казармата. Когато зави в нейния обширен двор, ескадронът вече беше по конете. Офицерите бяха в почти пълен състав и очакваха само полковника, за да започнат учението.
Всички очи се насочиха към него. Рафенов също беше тук. Беше се възстановил от вчерашното поражение и когато забеляза новодошлия, се извърна.
— Всички дяволи, какъв кон! — обади се адютантът Бранден. — С какво ли е заплатил моряшкият син това благородно, ценно животно? И него ли смята да язди тоя тип при една обикновена служба?
Курт поздрави другарите си, които едва отвърнаха на поздрава. Само Платен препусна към него, подаде му приятелски ръка и каза високо, така че всички да могат да чуят:
— Добро утро, Унгер! Изискан жребец! Имате ли и други такива красавци в конюшнята?
— Това е конят ми за военна служба — отвърна запитаният. — Другият трябва да щадя.
В този момент пристигна на кон и полковникът. Физиономията му бе навъсена, като от едва сдържан вътрешен гняв. Адютантът препусна към него и поздрави.
— Нещо да ми доложите извън ежедневието? — запита шефът.
— Съвсем не, хер оберст — гласеше отговорът. — Лейтенант Унгер вече постъпи в ескадрона.
— Лейтенант Унгер, напред! — изкомандва полковникът с остър тон.
Курт излезе и застина с коня пред него като бронзова скулптура. Командирът измери униформата, амуницията, коня. С какво удоволствие би открил нещо нередно, но за негово съжаление нямаше за какво да се залови. Сетне премрежи презрително очи и каза: