Платен бе изслушал този разговор, без да вземе думата в полза на Курт. Сега даде знак на адютанта:
— Хер камарад, аз съм на вашите услуги.
Бранден кимна и двамата се упътиха към средата на площадката. Разстоянието бе маркирано с две забити в земята саби, след което адютантът отиде да донесе сандъчето с пистолетите на полковника. Забелязвайки ги, Курт взе единия, огледа го с вид на познавач и произнесе:
— Много добре! И тъй като не съм се упражнявал с тях, да се надявам ли, че ще ми бъде позволено да направя един пробен изстрел?
— Стреляйте! — каза сухо секундантът на неговия противник.
По лицето на ранения плъзна подигравателна усмивка.
Курт зареди постолета и се огледа за някаква цел. От надалеч израслия клон на един смърч, висеше шишарка. Той я посочи и извести:
— Ще целя онази шишарка!
Цели се дълго, за да бъде сигурен в изстрела и натисна спусъка. Чу се едно многогласно «хм» и покашляния. Не беше улучил шишарката, а един клон на разстояние метър от нея, който падна долу.
— Слава Богу, тоя стреля лошо! — помисли полковникът. Същото си казаха и другите. Платен използва случая да го отведе настрана и каза с голяма угриженост:
— Бог да те пази, скъпи Курт, ако не се справиш по-добре с пистолета, изгубен си! Полковникът даде на Рафенов честната си дума, че ще те застреля, без каквато и да е милост и състрадание.
— Нека опита — гласеше отговорът. — Между другото намирам, че тези пистолети са наистина отлична изработка.
— Как? И още се шегуваш? Въпреки добрия пистолет, ти не улучи целта.
— Напротив, съвсем точно я улучих. Обявих шишарката само привидно, в действително се прицелих тъкмо в онова място на клона, което улучих. Много добре знаеш, че ако ти се удаде да заблудиш неприятеля, наполовина вече си победил.
— Ах, за Бога, ти си страшен противник! — възкликна Платен. — Не бих желал да се бия с теб.
Двамата секунданти заредиха пистолетите. Сетне върху тях бе метната кърпа и всеки от противниците си измъкна оръжие и се насочи към определеното място. Дойде време майорът да направи своето.
— Майне херен! — подхвана той. — Чувствам задължението…
— Спокойно, камарад! — извика му полковникът. — Нито дума да не чувам повече!
Беше видял колко лошо стреля Курт — не знаеше, че е само привидно — и това бе укрепило самочувствието и сигурността му.
— Но аз ще помоля хер майора да продължи — обади се Курт. — Хората няма защо да се избиват, ако има други пътища за уреждане на нещата. Вече поясних, че ще бъда напълно удовлетворен, ако хер оберст ме помоли за извинение.
— Извинение? — викна онзи. — Така може да говори само един безумец! Държа твърдо на споразумението ни, защото дадох честната си дума, че един от двама ни ще остане на полесражението. Да започваме!
Последва обичайното разставяне на противниците и свидетелите. Двамата неприятели дигнаха оръжия. Курт се прицели в ръката на полковника. Леко наклонената му към майора глава даваше да се разбере, че отдава голямо внимание на командата. Касаеше се да изпревари противника, естествено не с очебиен интервал, който биха могли да нарекат безчестен, а само част от секундата да дръпне по-рано спусъка. Майорът започна да брои:
— Едно…две…три! Изстрелите се разнесоха.
— Господи Исусе! — изрева полковникът и отстъпи няколко крачки назад.
Разреденият пистолет падна на земята и той се улови за дясната ръка.
— Ударен ли сте? — запита секундантът, като се спусна към него.
— Да, в ръката — изпъшка раненият.
Докторът също дотича и вдигна ръката да прегледа раната. Сетне поклати глава и отправи поглед към Курт, който стоеше неподвижен на мястото си.
— Раздробена, напълно раздробена — оповести, докато срязваше с ножици ръкава до лакътя. — Куршумът е преминал през дланта, разкъсал китката и навлязъл в подлакътницата. Поразил е артериите и ето откъде е излязъл през куртката. Вероятно се търкаля някъде наблизо.
— Може ли ръката да бъде спасена? — осведоми се полковникът, изпълнен със страх.
— Не, абсолютно невъзможно, трябва да се отреже!
— Значи негоден за военна служба? — запита Курт.
— Напълно! — отговори лекарят.
— В такъв случай мога да напусна поста си — заяви Курт. Хвърли пистолета на земята и се отдалечи.
Платен остана на полесражението. Наблюдаваше как лекарят пусна в ход ножа по начин, който изключваше възможността полковникът да потисне болките.
— И аз съм инвалид, и аз! — ревеше той. — Рафенов, чувате ли?