— Дали чувам? — отвърна онзи и въпреки слабостта си, приближи, подкрепян от Голцен. — Тоя човек е в съюз със Сатаната. Надявам се оня скоро да го отмъкне в пъкъла!
— Грешиш — забеляза сериозно Платен. — Онова, което наричаш Сатана, е само съвършено владеене на оръжията. Той е мой приятел и аз не мога спокойно да слушам, когато продължава да се злослови за него, след като е проявил такова чувство за чест и умение. Не той беше, който ви оскърби и все пак не желаеше кръвта ви. Вие искахте да го направите най-малкото негоден за военна служба, а сега самите станахте такива.
След това порицание Платен последва приятеля си.
— Вкаменен съм от удивление — извика Рафенов. — Да не бях ранен, щях да го накарам да застане пред острието ми.
— Раненият лъв и чакалите го лаят — вмъкна полковникът. — Но все още не е свършено с нас. Ау, докторе! Че какво режете толкова? Да не възнамерявате да правите котлети от мен?
— Трябва да търпите, хер оберст — отвърна нахоканият.
— Та това е също дясната ръка! — простена от ярост Рафенов. — Но аз ще се упражнявам с лявата и скоро ще имам такъв опит, че пак ще го призова. Втори път няма да ми се изплъзне!
— Не се вълнувайте повече — помоли лекарят. — Хер фон Голцен, заведете лейтенанта до неговата кола. Нека си върви вкъщи, след един час ще отида при него.
— От мен да мине — прие Рафенов. — И бездруго повече тук няма какво да правя. — Сетне присмехулно добави: — Хер оберст, нещо съм неразположен, мога ли да помоля за няколко дни отпуск?
— Вървете! — изръмжа началникът. — И аз се намирам в същото положение и съм любопитен как ли ще се развие оттук насетне тая болест. Свършвайте вече, докторе, или държите да ме погубите с проклетия си нож?
След известно време купетата затрополяха и окъпаната в утринните зари долина остана безметежна и самотна, както преди.
На същия ъгъл, на който се бяха срещнали, Платен се сбогува с Курт.
— Какво смяташ да правиш сега? — попита го. — Доброволно ли ще доложиш?
— Още не зная — отговори Курт. — Доброволното донесение май ще е най-доброто. Но сега съм уморен и ще си отпочина, пък сетне то от само себе си ще си покаже какво трябва да се прави.
— При мен за сън не може и да се говори, тъй като службата ме зове. Полковникът и Рафенов ще отсъстват. Предчувствам, че ме очаква един много неспокоен ден. Довиждане, драги Курт!
Платен отпътува с купето, а Курт премина пеша късото разстояние до вилата.
Там още никой не беше буден и успя да се прибере незабелязано. Едва бе стигнал стаята си и Розичка цъфна.
— Ти си невредим! — ахна и в следния миг се намери в обятията му с блеснали от сълзи очи.
Той набързо я информира как са преминали двата дуела.
— И наистина ли не знаеш какво трябва да правиш? — попита тя.
— Не. Формално погледнато би трябвало да уведомя за случая полковника, ама той самият беше от участниците, така че това отпада от само себе си. Първо ще си почина, Розичка, а после ще помисля какво да правя. Засега благодаря на Бога, че избягнах смъртта. Знаеш ли под чия закрила се намирах в тая опасност? Под твоята! С мен беше талисманът, който ми даде.
— А-а, фльонгата! Да, ти си храбър рицар и доблестно защити честта на своята дама.
— Но какво ще стане с талисмана? Искаш ли си го обратно?
Тя се изчерви.
— И това ще се реши, когато си отпочинеш. Такива важни неща трябва добре да се обмислят.
— Ето че из един път стана една доста бодлива Роза! — укори я той. — Беше ми обещала решението за този момент. То зависеше от изхода на битката.
— Хм, да, възможно е да съм го казала. Ама чак толкова пък ли е спешно това решение?
— От ясно по-ясно! — засмя се весело. — Аз наистина трябва да зная дали талисманът ще се откупува или не.
— С целувка?
— Разбира се с целувка.
Беше толкова мила и чаровна. Утринното слънце надничаше през прозореца и обгръщаше красивата девойка с топлите си лъчи. Тя сложи ръка на рамото му и отбеляза:
— Мили Курт, знаеш ли, че съм много доволна от теб? Заради мен ти рискува живота си, ето защо аз ще откупя от теб талисмана, ако това те устройва.
Тогава той посегна към гърдите си, извади апликацията и я подаде:
— Ето я, Роза.
— А ето и целувката.
Постави мигом нежните си ръце на раменете му, приближи издадените си устица към устните му и го дари с целувка — чиста и внимателна:
— Е-е, ами това целувка ли е? — попита той, донякъде разочарован.
— Така мисля — и се засмя дяволито. — Или беше нещо друго?
— Целувка беше, ама както човек целува, да речем, някоя леля, която си е порядъчна грозотия, с дълъг нос и брадавици по него.