— Ти да не си целувал някоя и друга леля, та го знаеш толкова точно?
— О, не, защото да целуваш стари лелки, не е кой знае какво удоволствие.
— Че кого друг?
— Младата, очарователна Розичка!
— Виж го ти, не биваше да го казваш! Ето защо ще те накажа. Хич не ми е и притрябвал твоят талисман. Ето, вземи си го!
Той посегна чевръсто към фльонгата, постави я на масата зад себе си и произнесе с важна физиономия:
— Само че тая работа не става така просто!
— Но коя, скъпи Курт?
— Повторното предаване на талисмана. В тези толкова сериозни неща човек е длъжен да постъпва справедливо и безкористно.
— Ти винаги си бил такъв. И какво имаш предвид?
— Ти заплати талисмана. Щом пак ми го предаваш, то и аз съм длъжен да ти върна обратно заплатеното.
Сърцето й лудешки затупа, челото и слепоочията зачукаха, по страните плъзна жар. Пред очите й внезапно причерня и ставаше все по-тъмно и по-тъмно. Вече не виждаше ли или беше затворила очи? И самата не знаеше. Само почувства една ръка да поляга на рамото й.
— Розичка, мила, ама погледни ме де!
— Не! — пророни едва чуто.
— Сърдиш ли ми се, моя Горска розо?
— О, не, не, мили Курт! — промълви.
— О-о, в такъв случай бих желал да излекувам очите ти, които не можеш да отвориш!
И тя почувства на дясното, а сетне и на лявото си око две парещи устни. Притиснаха се към двете закачливи трапчинки, докоснаха устните — изпърво леко, после по-плътно и по-плътно. Розета беше като замаяна и едва ли бе в състояние да си обясни обхваналите я мисли. Трябваше ли да се отбранява? О, не, беше омагьосана, не би могла! И сърдита не му беше, защото на прозвучалия сега въпрос:
— Сърдиш ли ми се, Роза моя? — отвърна от дълбочината на сърцето си:
— Не, Курт!
Той отново я притисна в прегръдките си, докато в коридора не се чуха тътрещите стъпки на майордома, заел се с всекидневните си задължения.
Едва сега отвори очи, тъй като Курт бързо я бе освободил. Той стоеше пред нея, такъв, какъвто никога не беше го виждала. Това не бяха неговите очи и лице и все пак бе той. Дали причината не се криеше, че цялото й същество се стремеше към него? А сега взе ръцете й в своите, взря се дълбоко в очите й и изрече с нежност:
— Виждаш ли, мила моя Роза, ето това беше целувка.
В този миг естеството й се възвърна и тя произнесе закачливо:
— Не като при някоя леля?
— При това стара!
— С дълъг нос!
— И много брадавици по него!
И двамата се разсмяха сърдечно на сполучливото сравнение за стара леля и Розета съвсем забрави за дуела, нито пък се сети, че е внучка на граф. От своя страна пък Курт забрави, че е моряшки син и причина за всичко бе интимният им разговор. Розичка първа се върна в настоящето.
— Вече трябва да си тръгвам — каза, сякаш се извиняваше.
— О-о, колко жалко! — съжали той, като че имаше неотменно право на нейното присъствие.
— Ами тогава до скоро, мили Курт!
— До скоро, любима моя Роза! Сега ще опитам малко да поспя и непременно ще те сънувам!
— Ще ми разкажеш ли?
— С най-голямо удоволствие!
А когато остана сам сред стаята, цялата му душа възкликна възторжено:
— Ох, как я обичам!
Междувременно Розичка се прибра потънала в мисли в жилището си.
«Какво беше това? Какво сторих! О, мили Боже, не бива да казвам на мама, в никой случай!» Закрачи напред-назад в стаята, докато по едно време се почука и бе принудена да пусне момичето, което й прислужваше. То се учуди да види господарката си вече на крак, ала удивлението му нарасна, когато влезе в спалнята и забеляза недокоснатото легло.
— Боже мой, нима изобщо не сте си лягала? — попита.
— Не — гласеше краткият отговор. — Донеси ми шоколада, след което ще изляза с каретата.
Беше осем часът и още рано за визити, когато лакеят отвори вратичката на каретата и Розета се качи.
— При министъра на войната! — нареди на кочияша. Трополенето на колата се изгуби в далечината, без Курт да е чул и видял нещо, тъй като в момента се намираше в обятията на красив сън, който по-късно щеше да разправи на своята Розета.
Негово превъзходителство още не приемаше и трябваше да се чака — кочияшът вън на капрата си, а Розичка горе в приемната, понеже лакеят не се бе осмелил да настоява да остане в чакалнята.
Когато министърът стана, бе известен, че фройлайн Стернау моли за разговор, който бил толкова неотложен, че тя дръзнала да го обезпокои в един такъв ранен час. Името му бе добре известно и той побърза с тоалета и скоро бе пред нея.