— Вие сте точен, хер лейтенант, и това ми е приятно, тъй като знам, че господата от вашия полк по това време се събират на втора закуска. Вероятно и вие щяхте да вземете участие?
— Така съм свикнал, екселенц — отвърна Платен.
— Е добре, ловният излет, за който днес разговаряхме, е организиран в казиното и там ще завърши. Ще отидете при полковник фон Мерцфелд и ще му връчите тази записка. Той ще се запознае със съдържанието й, след което ще я прочете в казиното на всеослушание, и то в присъствието на вашия приятел Унгер, когото ще уведомите! Това е всичко. Вашето поведение в цялата тая работа има моето живо одобрение.
Докато изговаряше тези думи, запечата нотацията в един плик и го предаде на Платен. Онзи се отдалечи с преливащо от радост сърце. Похвали от подобна инстанция са нещо рядко.
За по-бързо взе файтон и отиде да информира най-напред Курт, Беше поканен да остане за по-дълго, ала трябваше да изпълни получената заповед и да потърси полковник фон Мерцфелд.
Курт бе любопитен да разбере какво ще последва в казиното. Ето защо веднага се приготви за път. Когато влезе в залата, Платен още не беше там, ала в помещението почти нямаше празно място. Балът на Великия херцог трябваше да бъде обсъден и по тая причина всички се бяха стекли насам.
Само полковникът и Рафенов отсъстваха. Подозираше се защо, но никой не разпитваше, макар да присъстваха неутралният свидетел и двамата секунданти, които биха могли да дадат информация.
Когато влезе Курт, настъпи видимо смущение. Бяха го бойкотирали, но на бала видяха под каква могъща закрила се намира. И въпреки че не искаха да изменят на себе си, не можеха и да не го забележат, и ето как бе отвърнато на неговия поздрав, по начин — нито учтив, нито оскърбителен. Без да обръща внимание на това обстоятелство, той се настани, поръча чаша вино и се зае с вестника.
След известно време дойде Платен и седна до него.
— И така? — попита Курт.
— Оберст фон Марцфелд естествено се учуди на заповедта, която му предадох. Имам си своите догадки за неговата роля тук.
— Не е трудно да се досети човек. Той ще приеме нашия полк.
— А предписанието? Какво ли съдържа?
— Ще изчакаме.
Не след дълго се появи и полковникът. Когато влезе, всички очи се насочиха с неприятна изненада към него. Един полковник от обоза? Какво търсеше тук? Защо бе дошъл с парадна униформа и ордените си на гърдите?
Всички се надигнаха, изразявайки почитта си към неговия ранг. Подполковникът и майорите отидоха да го посрещнат с «добре дошъл». Той подаде ръка на тримата и заговори:
— Благодаря за доброто посрещане, майне херен! При вас ме води служебен въпрос, а не желанието да взема участие във вашата закуска. — Извади нотацията, която бе получил и продължи: — Негово превъзходителство, хер министърът на войната, изпрати заповед по хер фон Платен да сведа до знанието ви няколко разпореждания, майне херен, съблюдавани от най-високо място.
Наоколо се разнесе едно «Ах!» — изразяващо всеобщото учудване. Министерски декрет в казиното? Не полкова заповед? Такова нещо още не беше се случвало! И тази заповед трябваше да оповести един полковник? Предал му я Платен? И защо точно той?
Погледите на присъстващите се насочваха ту към Мерцфелд, ту към Платен. Последният се направи, че не ги забелязва, а полковникът отвори плика и извади предписанията. Последователността им бе номерирана.
— Ще ви помоля за внимание, майне херен. Номер едно!
Той прочете гласно кратките редове. Те съдържаха освобождението от длъжност на полковия командир фон Винслоф. Разпореждането предизвика огромно изумление.
— Номер две, майне херен! — надвика гълчавата полковникът. Врявата стихна. Онова, което чуха, бе също така изненадващо, както предишното. Лейтенант Рафенов се уволняваше, без право на пенсия — като полковникът. Не ставаше дума за подаване на оставка.
— Номер три!
Хората се вслушаха с повишено внимание. Оберлейтенант фон Бранден се снемаше от длъжност адютант и заедно с лейтенант фон Голцен се преместваше в обоза.
Въпросните двама присъстваха. На пребледнелите им лица се изписа страх. Гвардейски хусари — премествани в обоза, та това направо си беше унижение! Останалите искаха да им изкажат съчувствието си, ала не посмяха. Всички погледи се отправиха към Курт. Ясно бе, че всичко се правеше за негово удовлетворение.
— Номер четири!
Още ли имаше? Какво щеше да последва? Разбраха го веднага. Подполковникът, майорът и ротмистърът от ескадрона на Курт се местеха в действащата армия — по тяхно собствено желание, както се каза. По този начин бе подсладен хапът, който получаваха.