Келнерът донесе две шишенца вино и сифон и ги остави отново сами.
— Ти си господар на положението — каза Уудз, търкаляйки напред-назад моливчето със замислен показалец. — Ще трябва да те изпусна. Не мога да сложа ръка върху теб. Ако ти бях върнал тези пари… но не съм и това изчерпва въпроса. Това е лошо начало за мен, Джони, но няма как да го избягна. Ти ми помогна веднъж и сега трябва да ти се отплатя.
— Знаех си аз — просия Кернън и вдигна чаша със самодоволна усмивка. — Умея да преценявам хората. Пия за Барни, защото… „добър приятел ми е той“.
— Но ако сметките помежду ни бяха чисти — продължи Уудз спокойно, сякаш мислеше на глас, — не бих те изпуснал дори да ми дадяха всичките пари на всички нюйоркски банки.
— Зная — каза Кернън. — И точно затова бях убеден, че няма защо да се боя от теб.
— Повечето хора — продължи детективът — гледат накриво на моята работа. Не я броят нито за изящно изкуство, нито за професия. Но аз, колкото и глупаво да изглежда, винаги съм се гордял с нея. Обаче защо се провалям? Защото първо съм човек, а после детектив. Сега ще трябва да те пусна, а после — да подам оставка от полицията. Струва ми се, от мен може да излезе добър каруцар. И тогава, Джони, ще има още дълго да чакаш твоите хиляда долара.
— О, това е дреболия — каза Кернън с вид на лорд. — Аз съм готов да ти простя тези пари, но зная, че няма да приемеш. Добре, че ми ги поиска тогава — това е щастлив ден за мен. Но да оставим тази тема. Със сутрешния влак заминавам за Западните щати. Зная едно място, където ще мога да продам скъпоценностите на Норкрос. Пийни си, Барни, и забрави главоболията. Ще прекараме една приятна вечер, а полицията нека си блъска главата над този случай. Днес ме е обзела сахарска жажда. Но няма опасност, щом съм в ръцете на Барни — стария приятел, а не представителя на закона, — дори през ум не ми минава за фантета.
Оттук нататък, докато показалецът на Кернън не оставяше на мира звънеца и келнера, започна да се проявява неговата слабост — една страхотна суетност и нагло самочувствие. Той заизрежда своите успешни обири, хитри кроежи и позорни деяния, а Уудз, колкото и добре да познаваше злосторниците, усети у него да се надига студено отвращение към този крайно покварен човек, който някога му бе направил неоценима услуга.
— Аз не влизам в сметката, разбира се — каза накрая Уудз, — но те съветвам да се пазиш известно време. Не е изключено вестниците да се заемат с аферата Норкрос. Това лято в града има епидемия от грабежи и убийства.
Тези думи хвърлиха Кернън в мрачен и зъл гняв.
— Майната им на вестниците! — изръмжа той. — Какво можеш да очакваш от тях освен хвалби, фукни и лъжи с огромни букви? Но да речем, че се заемат със случая — до какво ще доведе това? Най-лесното е да измамиш полицията; а какво правят вестниците? Изпращат на местопроизшествието сюрия празноглави репортери, които нахълтват в най-близкото заведение и докато си пият бирата, снимат голямата дъщеря на бармана във вечерна рокля, за да я поместят после като годеница на младия човек от десетия етаж, на когото се сторило, че чул шум долу в нощта на убийството. Това е, кажи-речи, най-голямото им постижение в залавянето на господин апаша.
— Не знам, не съм сигурен — каза замислено Уудз. — Някои вестници вършат добра работа в тази насока. Да вземем например „Морнинг Марс“. В два-три случая той попадна на вярна следа и откри престъпника, след като полицията вече беше вдигнала ръце.
— Сега ще ти покажа — каза Кернън, като стана и се изпъчи, — сега ще ти покажа какво мисля за вестниците изобщо и за твоя „Морнинг Марс“ по-специално.
На три крачки от масата им имаше телефонна кабина. Кернън влезе в нея и хвана телефона, като остави вратата отворена. Той намери някакъв номер в указателя, вдигна слушалката и поиска номера от централата. Уудз си седеше кротко, наблюдаваше това презрително усмихнато, студено, напрегнато лице, наведено над слушалката, и слушаше думите, които излизаха от тези тънки, жестоки устни, изкривени в саркастична усмивка.
— „Морнинг Марс“ ли е?… Искам да говоря с главния редактор… Нищо, кажете му, че един човек иска да му съобщи нещо за убийството на Норкрос… Главният редактор ли е?… Чудесно. Аз съм убиецът на Норкрос… Чакайте! Не затваряйте телефона! Не мислете, че това е обикновеният чудак, който обича да си прави шеги по телефона… О, не, няма ни най-малка опасност. Тъкмо говорим за това убийство с един мой приятел детектив. Убих стареца точно преди две седмици, в два и трийсет през нощта… Какво, да пием по едно ли? Я оставете тия работи на хумориста на вестника. Не можете ли да разберете кога някой ви пързаля и кога ви предлага най-голямата новина, която вашият парцал е получавал?… Да, така е, новината е непълна, но нима очаквате да ви кажа името и адреса си?… Защо ли? Защото разбрах, че се специализирате в разрешаването на загадъчни престъпления, пред които полицията е безпомощна… Не, това не е всичко. Искам да ви кажа още, че вашето мръсно, лъжливо вестниче може да помогне за откриването на един интелигентен убиец толкова, колкото и сляп пудел… Какво?… О, не, не е редакцията на вашия конкурент; говоря ви самата истина. Аз извърших убийството на Норкрос и скъпоценностите се намират в куфара ми в… „името на хотела все още не е известно“ — тази фраза ви е позната, нали? Така си и мислех, защото доста често я употребявате. Вие май сте смутен от това, че тайнственият престъпник се обажда във вашия знаменит, голям и всемогъщ орган, защитника на правдата, справедливостта и добрия ред, и ви казва направо какъв безпомощен, спукан балон сте… Не на мене тия; не сте чак такъв глупак, та да мислите, че съм обикновен лъжец. Познавам по гласа ви… Слушайте, сега ще ви дам доказателство, че аз съм убиецът. Не се съмнявам, че вашият щаб от способни, млади тъпанари има вече изработена теория за това убийство. Половината от второто копче на нощницата на госпожа Норкрос е отчупено. Забелязах това, когато свалях от пръста й гранатовия пръстен, който помислих за рубинен… Оставете! Това няма да мине.