Кернън се обърна към Уудз със сатанинска усмивка.
— Подгрях го. Сега вече ми повярва. Не беше закрил добре слушалката с ръката си, когато каза на някого да вземе централата от друг телефон и да разбере от кой номер се обаждаме. Ще му бутнем още един шиш и след това ще се измъкнем.
— Ало!… Да, все още съм на телефона. Нима мислите, че ще взема да бягам от вашето продажно, кално вестниче?… Какво, ще ме откриете за четиридесет и осем часа? Я стига смешки! Хайде, оставете сериозните хора на мира, а вие си гледайте вашата работа — откривайте разводи и трамвайни катастрофи и пишете за мръсотиите и скандалите, от които си вадите хляба. Довиждане, моето момче. Съжалявам, че нямам време да ви дойда на гости. Във вашия sanctum asinorun бих се чувствувал на сигурно място. Тра-ла-ла!
— Бесен е като котка, изпуснала мишката — каза Кернън, като окачи слушалката и излезе от кабината. — А сега, Барни, момчето ми, ще отидем на някое представление и ще се забавляваме, докато стане прилично време за сън. На мен ми трябва да поспя само четири часа и после потеглям на Запад.
Двамата хапнаха в един ресторант на Бродуей. Кернън беше доволен от себе си. Той пръскаше пари като принц от приказките. След това посветиха вниманието си на една необикновена и пищна музикална комедия. А подир нея последва втора вечеря — скара и шампанско, — при която Кернън достигна върха на самодоволството.
Сутринта — три и половина — ги свари в едно нощно заведение. Кернън продължаваше да се хвали глупаво и безсмислено, а Уудз си мислеше омърлушен за края на своята детективска кариера.
Но както се беше замислил, в погледа му проблесна искрица надежда.
„Дали е възможно? — каза си той. — Дали е въз-мож-но?“
И изведнъж навън относителната тишина на ранното утро бе накъсана от далечни, неуверени викове — сякаш звукови искри — едни по-високи, други по-слаби, които ту се извишаваха, ту глъхнеха сред шума на млекарските фургони и редките трамваи. Най-близките звучаха остро — добре познати викове, които говореха много на будните сред спящите милиони на големия град. Викове негръмогласни, но красноречиви, които носеха бремето на горестта и смеха, на доволството и напрежението на цял един свят. За някои, които се криеха под ефимерното покривало на нощта, те носеха вест за яркия, страшен за тях ден; за други, които сияха доволен сън, възвестяваха зора, по-тъмна от мрачната нощ. За мнозина от богатите носеха метла от върше, за да помете онова, което е било тяхно, преди да угаснат звездите; за бедните носеха… още един ден.
Из целия град се надигаха тези викове, живи и звучни, и разгласяваха случайностите, предизвикани от повредата на някое зъбчато колелце в машината на времето, и разпределяха между спящите, оставени на произвола на съдбата, отмъщенията, печалбите, скърбите, наградите и фаталностите, които им носеше новото число в календара. Пронизителни, но някак жаловити бяха тези викове, сякаш на младите гласчета им беше мъчно, че от тях нищо не зависи и трябва да разтръбяват толкова много зло и толкова малко добро. Така из улиците на безпомощния град отекваха последните заповеди на боговете, виковете на вестникарчетата, тръбният зов на пресата.