Гостите били много весели и приказливи; спрат ли свирачите и певците, започвали разговори със смехове. Но ето че посред обеда, когато било най-весело, станало нещо непредвидено. В чертога се разнесъл един злокобен глас — като грак на гарван.
Тоя глас изрекъл следните думи:
— Веселете се, знатни господари, и вие, хубави господарки! Смейте се, докато е време, защото — нали знаете? — след смеха идват сълзи!…
Отведнъж всички млъкнали. Царицата побледняла и се разтреперала. Царят се разгневил, изправил се и погледнал към вратата, отдето се бил зачул страшният глас. И какво да види? Една прегърбена бабичка, парцалива, брадата и мустаката, с дълги чорлави коси, вървяла право към него, подпирайки се с тояга. Лицето й било жълто, сгърчено от злоба и омраза. Зелените й очи святкали.
Тя стигнала до балдахина, спряла се, простряла към царя и царицата костеливата си ръка и като посочила златните блюда пред самодивите, рекла ядовито:
— Я ги виж ти: една, две, три… дванадесет! Не знаеше ли ти, царю, че в царството ти има и тринадесета самодива, най-стара, най-учена и най-силна от всички? Къде е блюдото и ковчежето, което си ми отредил?
Царят помолил бабичката да му прости, че я бил забравил, и я поканил да седне на трапезата. Но тя му отвърнала със злобна усмивка:
— Да седна ли? Хубава работа! Та угощението е вече към края си. Ала нищо. Радвам се, че съм поне дошла навреме, за да надаря княгинята с един хубав дар…
И тя се изсмяла ядовито. За да успокои гостите, царят поканил още веднъж самодивата да седне и тя най-после се съгласила. Угощението продължило, но нямало вече прежната веселба. Бабичката яла мълчаливо и се усмихвала дяволито от време на време, като човек, който е приготвил неприятна изненада на другите. Останалите самодиви я поглеждали с безпокойство, защото се боели от злината й. Дори най-младата станала и се изгубила зад една завеса, без да я забележи някой.
Свършил се обедът. Дошло ред самодивите да надарят княгинята. Внесли детето в пиршеския чертог. То спяло. Царицата го прегърнала и притиснала нежно до сърцето си, сякаш да го запази от всяко зло. Обаче старата самодива не се трогнала от това. Тя запитала със злобна усмивка:
— Защо си бледна, царице, и защо ти треперят устните? От какво се боиш в тоя радостен ден?
Но царицата не й отговорила. Тогава станала първата самодива и рекла:
— Аз надарявам княгиня Трендафилка с хубост. Очите й ще са като звезди, а косите й ще светят като пролетно слънце. Бузите й ще бъдат свежи като трендафил. Тя ще е най-хубава от всички на земята.
Втората самодива я надарила с разум — да бъде най-умна от всички на света. Третата й дарувала доброта, четвъртата — обаятелност, петата — дарба да пее сладко като славей, шестата — да танцува, и тъй нататък.
Най-после старата самодива се приближила и рекла:
— Аз пък ето какво ще предрека на княгинята. Като стане на петнадесет години, ще се убоде с вретено и ще умре.
Всички трепнали, като чули тия думи. Царицата изпищяла. Царят си извадил меча и се хвърлил към бабата.
Но тогава се чул глас.
— Скрий си меча, царю честити! Страшно наказание чака оногова, който докосне с оръжие самодива. Не бой се: дъщеря ти няма да умре.
Тъй казала дванадесетата самодива — онази, която се била скрила зад завесата.
— Аз ще се помъча — продължила тя — да поправя злото, което направи най-старата ми сестра, защото нямам власт да го отменя. Княгинята наистина ще си убоде пръста с вретено, ала няма да умре, а ще заспи и ще прекара в дълбок сън сто години, докато дойде един царски син да я събуди.
Когато всички се разотишли, царят повикал колкото магьосници, звездобройци и знахари имало по царството му да ги попита няма ли средство да се отмени предречената беда. Надошли мнозина, но никой не могъл нищо да каже. Най-сетне се явил един стар врач, най-учен от всички. Царят запитал и него. Врачът казал, че трябва най-напред да прочете тайните книги, па после ще отговори.
Отишъл си той в магьоснишката килия и почнал да разгръща старите книги, посветени на магичната наука и написани от най-великия магьосник — прочутия Мерлен. Обаче в тях не намерил нищо. След това се обърнал към своя оракул — един крокодил, напълнен със слама и закачен на потона на килията. Като се изрекат някои тайни думи, в крокодила влизал дух и почвал да говори. Но тоя път оракулът казал, че не смее да съобщи с какво средство ще може да се разтури магията. Ала врачът не се отчаял. Той тръгнал посред нощ из гори и усой да бере билки на лунна светлина; като се върнал в килията, полял ги с особена течност и ги запалил — да му дойде вдъхновение, за да открие тайната. Но пак не излязло нищо. Много дни и нощи опитвал той всички средства и ето че веднъж му хрумнала ненадейно една мисъл. Той дори извикал от радост и веднага се запътил към двореца.