— Е — рекъл царят нетърпеливо, — намери ли средство?
— Намерих — отвърнал вещерът. — Ако заповядаш да изгорят всички вретена, каквито има по царството, княгинята не ще се убоде.
Царят се зарадвал, като чул това.
— Чудно нещо! — рекъл той. — Как не ми дойде на ум? Та това е много просто!
— Всяко нещо е просто — казал вещерът, — щом човек го знае.
Царят наградил магьосника, а после пратил хора да съберат всички вретена, които има по царството. Те тръгнали и насъбрали не само вретената, а и хурките, че дори и руданите (чекръците). За всяко вретено плащали по жълтица, за хурка — по десет, а за рудан — по сто. Тръбачи разгласили навред, че който укрие или направи било вретено, било хурка, било рудан, ще му отсекат главата. Всичко събрано било пренесено на площадите, където запалили големи огньове и го изгорили.
Жените доста се позагрижили как ще плетат на децата си чорапи и как ще им тъкат платно за дрехи, като са забранени вретената, хурките и руданите, ала царят заповядал на търговци да накупят от съседните страни готови конци и да ги продават евтино. Тогава всички се успокоили.
На княгинята, разбира се, никой не казвал какво са й предрекли самодивите. Никой не смеел да спомене пред нея думата вретено. Криели от нея дори книги, в които имало изображения на домакински потреби — да не би да види вретено или хурка и да запита за какво служат. Княгинята порасла и предсказанията на самодивите се сбъдвали едно по едно: тя станала първа хубавица, най-умна и най-добра от всички, обаятелна, даровита; умеела да пее, танцува и говори като никой друг; лесно запомняла всичко, била прилежна, послушна и работлива — като никоя царска дъщеря.
Дошъл денят, когато навършила петнадесет години. Всички се изредили да я поздравят и да й поднесат подарък. Дворецът се изпълнил с подаръци. Царят й подарил конче със седло от червено кадифе, а царицата — бисерна огърлица. Дори и момчето от готварницата й поднесло малка дървена обувка, която изработило само и облепило с варак.
Всички били весели тоя ден. Само сърцето на царицата се свивало, но царят я успокоявал:
— Ние изиграхме оная вещица казвал той на жена си. — Бъди спокойна: в цялото царство няма ни едно вретено.
И той отишъл в държавния съвет — да се разговори с министрите.
В това време Трендафилка обикаляла двореца: обичай й било да ходи от стая в стая и да се разговаря с всички. Навсякъде отивала тя, като се почне от подземните готварници, дето двадесетина готвачи работели тоя ден да приготвят гозби за сто души гости, и се свърши с върха на кулата, дето бдели стражи с копия и секири на рамо. Само на едно място не била влизала: в старата кула, чиято врата била все заключена. Никой не знаел де е ключът; слугините казвали, че вътре не живее никой: повече от сто години имало, откак не бил влизал там човек.
И тоя ден княгинята, като обходила целия дворец, стигнала до кулата. Колко се почудила тя, като видяла, че на вратата има ключ! Завъртяла, дръпнала — вратата се отворила. Трендафилка се озовала в една тъмна, прашна стая, отдето изхвръкнали сума прилепи, бухали и кукумявки, подплашени от стъпките. От стаята водела нагоре извита стълба. Княгинята се изкачила по нея до върха на кулата. И там имало врата. И на нея стърчел ключ. Трендафилка го завъртяла и влязла в стаичка с големи прозорци. Там имало легло. До него седяла една баба и предяла.
— Добър ден, бабичко — рекла княгинята. — Какво правиш?
— Преда, дъще — отвърнала бабата, която била старата самодива.
— Предеш ли? — извикала радостно Трендафилка. — Дай да видя какво е онова малко нещо с железния връх, което се върти толкова бързо?
— Вретено — отговорила предачката — Ти питаш, като че ли не си виждала ни рудан, ни вретено.
— Не съм зер, не съм виждала. Колко е любопитно! Я дай и аз да попреда малко! Бива ли?
— Не само бива, дъще, но и трябва. Може ли мома да не знае да преде? Всяка трябва да се научи.
Бабата станала от стола си и дала на Трендафилка хурката и вретеното. Но княгинята не знаела как се държат тия неща.