— Какво му е, татко? — попита Жан Пол.
— Нямам и най-малка представа. Птичата медицина не е точно от силните ми страни.
Жан Пол се наведе пак, хвана птицата и се опита да спре ужасните й спазми и гърчове.
— Не съм сигурен дали трябва да я пипаш — каза Чарлз. — Не зная дали „пситтакозис“1 се пренася от патиците.
— Мисля, че просто трябва да я убием и да я избавим от страданията й — каза Чък.
Чарлз изгледа по-големия си син, чийто поглед беше прикован в болната птица. Кой знае защо, предложението на Чък му се стори жестоко, въпреки че вероятно беше правилно.
— Може ли да я пренеса в гаража за през деня? — замоли се Жан Пол.
— Ще си взема въздушната пушка и ще я спася от нещастието й — каза Чък. Беше негов ред да си върне на Жан Пол.
— Не! — изкомандва Жан Пол. — Може ли да я сложа в гаража, татко? Моля те!
— Добре — каза Чарлз. — Но не я докосвай. Изтичай и донеси кутия или нещо друго.
Жан Пол се стрелна със скоростта на заек. Чарлз и Чък се изправиха един срещу друг над болната птица.
— Не изпитваш ли и капка съчувствие? — попита Чарлз.
— Съчувствие? Ти ме питаш за съчувствие след всичко онова, което правиш с всички онези животни в лабораторията си? Каква шега!
Чарлз изпитателно се вгледа в сина си. Стори му се, че вижда нещо повече от неуважение. Стори му се, че видя омраза. Чък стана загадка за Чарлз от деня, в който навлезе в пубертета. С известно затруднение потисна желанието си да му удари плесница.
С присъщата си изобретателност, Жан Пол беше открил голяма картонена кутия, както и една стара възглавница. Беше срязал възглавницата и напълнил кутията с перушината. Сега използва калъфката, за да вземе птицата и да я премести в кутията. Както обясни на Чарлз, перушината щеше да послужи за две неща — да предпазва птицата от нараняване, ако получеше нов припадък, и да я топли. Чарлз кимна одобрително и всички се качиха в колата.
Петгодишната червена ръждясала „Пинто“ жаловито изскърца, когато Чарлз завъртя ключа. Поради серията дупки в ауспуха, когато най-после запали, колата прозвуча като танк AMX. Чарлз даде на заден от гаража, спусна се надолу по алеята и зави надясно по Междуградско шосе 301, на път за Шафсбъри. Когато старата кола набра скорост, Чарлз си отдъхна. Семейният живот никога не можеше да се накара да тече гладко. Поне в лабораторията променливите величини се подчиняваха на успокоителна предсказуемост, а проблемите се поддаваха на научните подходи. Чарлз ставаше все по-малко благосклонен към човешката капризност.
— Стига! — кресна той. — Никаква музика! — Изключи радиото. Двете момчета се караха коя станция да слушат. — Известна доза тихи размишления е подходящ начин да се започне денят.
Двамата братя се спогледаха и завъртяха изразително очи.
Пътят им минаваше край реката Потомак и пред погледите им проблясваха водите й, криволичещи сред околния пейзаж. Колкото повече приближаваха до Шафсбъри, толкова по-силно се усещаше задушаващата миризма от „Рисайкъл Лтд“. Първата гледка от града беше фабричният комин, бълващ черния си пушек в облаците. Когато се изравниха с фабриката, пронизителна сирена разкъса тишината, възвестявайки началото на нова работна смяна.
Веднага щом подминаха химическия завод, миризмата изчезна като по чудо. Продължавайки надолу по главната улица, от лявата им страна изникваха един след друг силуетите на изоставените фабрики. Не се виждаше жива душа. Призрачен град в шест и четиридесет и пет сутринта. Три ръждясали стоманени моста пресичаха реката, още реликви от процъфтяващата ера преди голямата война. Имаше дори и един покрит мост, но никой не го използваше. Не беше безопасен, държаха го само за туристи. А фактът, че никакви туристи не идваха в Шафсбъри, все още не беше забелязан от бащите в града.
Жан Пол слезе пред местната гимназия в северния край на града. Нетърпението му да започне деня си пролича ясно в припряното му сбогуване. Дори в този час, група негови приятели вече чакаха и влязоха заедно в училището. Жан Пол беше в отбора по баскетбол, младша възраст, и трябваше да тренират преди часовете. Чарлз проследи с поглед малкия си син, после излезе от паркинга и пое към шосе 193 и по пътя за Бостън. Караха спокойно, докато навлязат в Масачузетс.
Шофирането оказваше някакво магнетично въздействие на Чарлз. Обикновено мислите му се пренасяха някъде из лабиринтите на антигените и антителата, протеиновите структури и форми, докато управляваше колата по силата на някакви по-низши, по-примитивни части на мозъка си. Но днес бе някак чувствителен към привичната мълчаливост на Чък, после дори се раздразни от нея. Чарлз се опита да си представи за какво точно си мислеше сина му. Но колкото и да се стараеше, осъзна, че си няма ни най-малка представа. Хвърляйки бързи погледи към отегченото, безизразно лице, той се запита, дали Чък не си мисли за момичета. Тогава се сети, че даже не знаеше дали той се среща с момичета.