— За какво? — безизразно попита Чарлз.
— За уволнението ти — каза Елън.
Чарлз втренчено я загледа. Беше му известно, че институтът си имаше вътрешна клюкарска система, която функционираше безупречно. И все пак, в случая беше прекалено безупречна. Сети се, че й бяха казали за двадесет и четири часовия период за размисляне и вероятно сега само си беше извадила заключение. И все пак…
Поклати глава, удивлявайки се на собствената си параноя.
— Очакваше се — каза той. — Просто минаха няколко дни, докато успея да призная пред себе си, че не бих могъл да работя над „Кансеран“. Особено сега, когато Мишел е толкова болна.
— Какво ще правиш? — попита Елън. Сега, след като Чарлз се беше сгромолясал от позициите си и нямаше повече власт, тя започна да се пита дали е била права в постъпките си.
— Имам да правя много неща. Всъщност… — и Чарлз спря. За момент понечи да се довери на Елън. После реши да не го прави. Това, което болезнено беше научил през последните двадесет и четири часа беше, че е съвсем сам. Семейство, колеги и правителствени институции бяха или безполезни, или му пречеха, или открито се възправяха против него. А да бъдеш сам, изискваше особена смелост и решимост.
— Всъщност, какво? — попита Елън. За момент, тя помисли, че Чарлз ще признае, че има нужда от нея. Елън беше готова, стига той да изречеше онази дума.
— Всъщност… — каза Чарлз, обръщайки гръб на Елън и тръгвайки към бюрото си, — бих бил много благодарен, ако се върнеш горе в администрацията, тъй като аз бих предпочел да не говоря повече с тях, и да вземеш лабораторните ми дневници. Да ги задържат като заложници, явно се оказа безуспешен ход и се надявам, че биха искали да ги разкарат от пътя си.
— Впрочем — извика той, преди Елън да стигне до вратата, — докъде стигна с работата, която ти оставих тази сутрин?
— До не много далеч — призна Елън. — Веднага щом ти излезе тази сутрин, разбрах, че ще те уволнят, така че какъв смисъл имаше? Ще взема дневниците ти, но от тук нататък, отказвам да бъда намесвана. Ще си взема почивка за остатъка от работния ден.
Чарлз загледа вратата зад нея, сега вече сигурен, че не е имал параноя. Елън явно беше сътрудничила на административното ръководство. Беше информирана прекалено добре и твърде бързо. Спомняйки си, че беше на ръба да й се довери преди малко, изпита облекчение, че е замълчал.
Заключвайки лабораторията отвътре, Чарлз се зае за работа. Повечето от важните химикали и реагенти бяха складирани в промишлени количества, така че започна да ги прехвърля в по-малки контейнери. Всеки от контейнерите трябваше да се надпише внимателно, после да се постави в почти празния заключващ се шкаф близо до отделението с мишките. Това му отне около час. После Чарлз се зае с бюрото, издирвайки работните картони, където беше нахвърлял протоколи за предишни експерименти. С помощта на тези записки щеше да реконструира експериментите си дори без данните, в случай че д-р Ибанез откажеше да върне дневниците му.
Докато работеше трескаво, телефонът иззвъня. Обмисляйки бързо какво ще каже, ако е някой от администрацията, Чарлз отговори. Изпита облекчение, когато се оказа, че разговаря със служител от Първа Национална Банка. Той съобщи, че заемът от 3000 долара е одобрен и поиска да знае дали Чарлз предпочита да го депозират директно в общата му разплащателна сметка. Чарлз каза не и добави, че ще мине по-късно, да го получи лично. Без да оставя слушалката, той прекъсна разговора и набра номера на Уейн Томас. Докато изчакваше връзка, се замисли какво ли щеше да каже банковият служител, ако научеше, че току-що са го уволнили.
Както и в предишния случай, Уейн Томас лично отговори. Чарлз му каза, че заемът е разрешен и че ще мине лично след обед да му плати хонорара от 500 долара.
— Бързо действаш, човече — каза Уейн. — Започнах работа по случая и без депозит. Вече подадох иск за затваряне на „Рисайкъл Лтд“. Скоро ще науча за кога ще насрочат делото.
— Звучи добре — каза, явно доволен, Чарлз. По негова собствена инициатива беше започнато поне едно нещо.
Чарлз почти приключваше с бюрото си, когато чу, че някой се опитва да отвори вратата и когато не успя, пъхна ключ. Чарлз се обърна и беше с лице, когато Елън влезе. Следваше я пълен млад мъж, облечен в сако от туид. За облекчение на Чарлз тя носеше в ръка половината от лабораторните му книги, а другата половина беше у непознатия.
— Ти ли заключи вратата? — критично запита Елън.
Чарлз кимна.
Елън изразително завъртя очи по посока на непознатия и каза: