Рентгенологията на практика беше празна. Изглежда, че имаше само една лаборантка, която уплътняваше часовете на дежурството си сред цял куп фотоленти с изкълчени глезени и снимки на гръдни кошове. Чарлз се запъти направо към помещението на секретариата и получи формуляр за рентгенов преглед и надписана бланка от рентгенологията. Седна на едно от бюрата и попълни бланката: „Мишел Мартен, възраст: 12; диагноза: левкемия; необходимо изследване: стомашна област“. Избра от картотеката името на един от рентгенолозите и го използва, за да подпише формуляра за преглед.
Когато се върна в главния коридор, Чарлз освободи спирачките на колелата на една от множеството колички, подредени край стената и я издърпа във фоайето. От един шкаф наблизо извади два чисти чаршафа, възглавница и калъфка. Много бързо той подготви количката, после я забута пред себе си и премина край стаята с дежурната лаборантка. Изчака асансьора за пациенти, вкара количката и натисна 6.
Докато наблюдаваше как индикаторът присветва от етаж на етаж, Чарлз изпита втора вълна на колебание. Дотук всичко премина по план, но той знаеше, че все още беше лесната част от плана. Трудната щеше да започне с пристигането му на „Андерсън 6“.
Асансьорът спря и вратата автоматично се отвори. Като си пое дълбоко въздух, той избута количката в тихия хол; часовете за посещения отдавна бяха свършили, както в повечето педиатрични болници пациентите бяха сложени да спят. Първото препятствие беше бюрото на сестрата. В този момент имаше само една сестра, чието бяло боне едва се подаваше над ръба на бюрото. Чарлз продължи напред и за пръв път забеляза тихото скърцане на колелата при движение. Опита се да промени скоростта на количката, надявайки се да намали шума, но безуспешно. От ъгъла на полезрението си наблюдаваше сестрата. Тя не помръдна. Чарлз я отмина и когато навлезе в дългия коридор, осветлението вече беше по-слабо.
— Извинете — извика сестрата, а гласът й прониза тишината като звук от разбиващо се стъкло.
Чарлз усети как вълна от адреналин ускори кръвообращението му и връхчетата на пръстите му изтръпнаха. Обърна се, а сестрата се беше изправила, облегната на бюрото.
— Мога ли да ви помогна? — попита сестрата.
Чарлз затърси формуляра.
— Идвам само да взема един пациент за рентген — каза той, мъчейки се да запази спокойствие.
— Не ми е разпореждано за рентген — каза учудена сестрата.
Чарлз забеляза, че сведе поглед към бюрото и чу да прелиства страници.
— Спешна снимка — каза Чарлз, почти обхванат от паника.
— Но в журнала няма нищо и на инструктажа не беше съобщено.
— Ето нареждането — каза Чарлз, като остави количката и се върна при сестрата. — Д-р Кайцман нареди по телефона на д-р Ларайнен.
Тя взе формуляра и бързо го прочете. Поклати глава, явно озадачена.
— Някой трябваше да ни съобщи.
— Съгласен съм с вас — каза Чарлз. — Но се случва понякога, нали?
— А, ето какво. Ще попитам тези от дневната смяна какво е станало.
— Добра идея — каза Чарлз, връщайки се при количката. Дланите му бяха овлажнели. Не беше обучен за такъв род работа.
С уверени и бързи крачки Чарлз продължи по коридора, надявайки се, че сестрата няма да сметне за свой дълг да звъни за потвърждение в рентгенологията или на д-р Кайцман.
Стигна до стаята на Мишел и като мина пред количката, внимателно побутна вратата. Пред погледа му се мярна фигурата на седнал човек с глава, положена на леглото. Беше Катрин.
Чарлз извърна лице, отстъпи от стаята и притвори вратата. С възможно най-голяма скорост издърпа количката до края на коридора, далеч от сестрата, като полуочакваше Катрин да се появи. Не беше сигурен дали го е видяла или не.
Не очакваше да я намери при Мишел в този час. Опита се да размисли. Трябваше да накара Катрин да излезе от стаята. Така неподготвен, можеше да измисли само един начин, но това щеше да значи, че трябваше да действа много бързо.
След като изчака няколко минути, за да се убеди, че Катрин няма да излезе сама, Чарлз безшумно се върна до манипулационната, която се намираше точно преди помещението на сестрите. До една мивка откри хирургически маски и шапки. Сложи си една маска и шапка, а друга, резервна, пъхна в джоба.
Не изпускайки от поглед бюрото на сестрата, той пресече коридора и отиде до тъмното фоайе. В един от ъглите имаше обществен телефон. Позвъни на централата и поиска „Андерсън 6“. След няколко мига чу, че телефонът на бюрото иззвъня.