— Как върви училището? — попита Чарлз уж съвсем между другото.
— Добре! — каза Чък, готов веднага за отбрана.
Друга пауза.
— Вече знаеш ли кой предмет ще специализираш?
— А, не още.
— Сигурно имаш някаква представа. Не трябва ли да започваш с плановете си за следващата година?
— Още известно време не.
— Добре, кой предмет ти харесва най-много през тази година?
— Психология, струва ми се. — Чък се загледа през прозореца. Не искаше да говорят за училище. Рано или късно щяха да стигнат до химията.
— Не психология — каза Чарлз, клатейки глава.
Чък погледна гладко избръснатото лице на баща си, широкия му, но добре оформен нос, замисли се за снизходителния му маниер на разговор, с леко отхвърлена назад глава. Той винаги беше толкова уверен в себе си, бърз в присъдите си към околните, и Чък можеше да чуе присмеха в гласа му, когато произнесе думата „психология“.
Чък набра кураж и попита:
— Какво й е лошо на психологията? — Това беше област, в която, Чък беше сигурен, баща му не беше експерт.
— Психологията е загуба на време — каза Чарлз. — Базира се на фундаментално погрешен принцип, стимулираната реакция. Това просто не е начинът, по който работи мозъкът. Мозъкът не е бяло поле, „табула раса“, той е динамична система, която произвежда идеи и дори чувства, често независещи от околната среда. Разбираш ли какво искам да кажа?
— Да! — Чък се извърна. Нямаше никаква представа за какво говори баща му, но както винаги звучеше красиво. И беше по-лесно да се съгласи с него, каквото и направи в последвалите петнадесет минути, докато Чарлз продължи в безпристрастен монолог върху недостатъците на основания на човешкото поведение подход в психологията.
— Защо не дойдеш до лабораторията днес следобед? — каза Чарлз след кратка пауза. — Работата ми напредва забележително и мисля, че съм близо до своего рода откритие. Бих искал да споделя с теб.
— Не мога днес — бързо каза Чък.
Последното нещо, което му се искаше, беше да го разхождат из института, където всеки се кланяше на Чарлз, известният учен. Чувстваше се винаги неудобно, още повече, че не разбираше нищо от онова, с което се занимаваше Чарлз. Обясненията на Чарлз винаги започваха от толкова недостъпни за Чък висини, че той тръпнеше в постоянен ужас пред евентуален въпрос, който би разкрил бездните на невежеството му.
— Можеш да дойдеш по което и да е време, Чък, както ти е удобно. — Чарлз винаги си беше мечтал да можеше да споделя ентусиазма от проучванията си с Чък, но той никога не бе проявил какъвто и да е интерес. Чарлз се надяваше, че ако Чък можеше да види науката в действие, той би почувствал непреодолимо влечение към нея.
— Не. Имам лабораторно упражнение и после няколко срещи.
— Твърде лошо — каза Чарлз. — Може би утре.
— Да, може би утре — каза Чък.
Чък слезе от колата на Хънтингтън авеню и след „механично“ движение се отдалечи по мокрия бостънски сняг. Той имаше вид на някаква карикатура от късните шестдесет години, съвсем различен дори от равните нему. Другите студенти изглеждаха някак по-ведри, по-внимателни към външния си вид и почти неизменно на групи. Чък вървеше сам. Чарлз се запита, дали пък Чък не беше най-сериозно засегнат от болестта и по-късно смъртта на Елизабет. Надяваше се присъствието на Катрин да помогне, но след сватбата Чък беше станал още по-затворен и отчужден. Включвайки колата на скорост, Чарлз пресече Фенуей и се насочи към Кеймбридж.
Втора глава
Пресичайки река Чарлз2 по моста Бостън Юнивърсити, Чарлз започна да съставя план за деня си. Несравнимо по-лесно беше да се занимава с усложненията на вътрешноклетъчния живот, отколкото с неизвестностите при отглеждането на деца. При Мемориал Драйв зави надясно, след известно разстояние наляво и влезе в паркинга на Проучвателния институт Уайнбъргър. Настроението му започна да се оправя.
Когато слизаше от колата си, забеляза много повече паркирани коли, което беше необичайно за този ранен час; дори синият „Мерцедес“ на директора беше на мястото си. Забравяйки за лошото време, Чарлз се спря за момент, чудейки се на всички тези коли, после тръгна към института. Беше модерна четириетажна сграда от тухли и стъкло, наподобяваща донякъде разположения наблизо хотел „Хайат“, но без пирамидалния му профил. Построен беше направо на брега на река Чарлз и сгушен между Харвард и МИТ, а точно насреща бяха общежитията на Бостън Юнивърсити. Така че, нищо чудно, че институтът нямаше проблеми при попълване на персонала си.