— Първо, искам да кажа нещо — започна Чарлз, гледайки право към Катрин. — Имах възможност да обмисля и сега разбирам положението, в което си била поставена в болницата. Съжалявам, че собствената ми нерешителност относно методите на лечението на Мишел така силно рикошира върху теб. А аз много по-добре от обикновените граждани зная как лекарите могат да подвеждат пациентите и техните семейства, така че да постигнат своето. Както и да е, разбирам какво точно се е случило при тази история за настойничеството. Разбирам, че никой не е имал вина и не е имало зла умисъл от ничия страна, най-малко от теб. Съжалявам, че реагирах така тогава, но не можах да се спра. Надявам се, че ще ми простиш. Зная, че ти се стремеше да направиш това, което би било най-добро за Мишел.
Катрин не се помръдна. Искаше й се да се хвърли към Чарлз и да го прегърне, защото изведнъж думите му звучаха толкова естествени, но нямаше смисъл. Беше се случило толкова много и много въпроси още чакаха отговор.
Чарлз вдигна чашата си. Ръката му трепереше толкова много, че трябваше да е хване и с лявата ръка, за да не я изпусне.
— Да реша какво е добро за Мишел, беше много труден проблем — продължи Чарлз. — Като аз се надявах, че ортодоксалната медицина би могла да й гарантира повече живот. Но се стигна до една точка, където разбрах, че лекарите няма да успеят и трябваше да направя нещо.
Катрин чувстваше, че Чарлз говори искрено. Това, което не можеше да прецени, беше дали говори разумно. Беше ли изпаднал в нервна криза под това напрежение, както предполагаха всички? Катрин разбра, че е извън възможностите й да определи.
— Всички лекари бяха на мнение, че лекарствата са единственият й шанс за постигане на ремисия — каза Катрин, стараейки се да защити правилността на действията си.
— Д-р Кайцман ме убеждаваше, че това е единственият й шанс. И съм сигурен, че е бил убеден в думите си.
— А не е ли вярно?
— Разбира се, че тя трябва да постигне ремисия — съгласи се Чарлз. — Но тяхната хемотерапия, дори в изключително високи дози, не въздействаше върху левкемичните й клетки. А в същото време разрушаваше нейните нормални клетки, особено собствената й имунна система.
Катрин не беше сигурна, че разбира всичко, но поне й звучеше разумно. Не звучеше като изказване на умствено разстроен човек.
— А аз чувствам — продължи Чарлз, — че ако тя изобщо има шанс, то имунната й система трябва да бъде незасегната.
— Имаш предвид, че предлагаш друго лечение? — попита Катрин.
Чарлз въздъхна.
— Мисля, че да. Надявам се да е така.
— Но всички останали лекари бяха на становището, че хемотерапията е единственият начин.
— Естествено — каза Чарлз. — Точно както хирургът вярва в хирургията. Вижданията на хората се влияят от това, което те вече знаят. Човешко е. Но проучването на рака е моят живот през последните девет години и мисля, че имам шанс да успея да направя нещо. — Чарлз направи пауза.
Очевидно той вярваше в това, което казваше, но дали се базираше на реалност, или на фантазия? Катрин отчаяно искаше да повярва също, но беше трудно при дадените обстоятелства.
— Искаш да кажеш, че има шанс да можеш да я излекуваш?
— Не ми се иска да подхранвам твърде много надеждите си — каза Чарлз, — но мисля, че има шанс. Може би малък, но шанс. И, което е най-важно, моят метод на лечение няма да й навреди.
— Успял ли си да излекуваш някои от лабораторните си мишки, болни от рак? — попита Катрин.
— Не, не съм — призна Чарлз, но после бързо добави: — Зная, че това прави нещата да звучат нереални, но мисля, че не съм успявал с животните си, защото работех толкова бавно и предпазливо. Целта там беше чисто изследователска. Но тъкмо се подготвях да опитам нов метод, като използвам здрави мишки като посредник за лекуването на болни.
— Но тук нямаш животни — каза Катрин, спомняйки си въпросите на детектив О’Съливан.
— Не е вярно — каза Чарлз. — Имам едно голямо експериментално животно. Аз!
Катрин преглътна. За първи път по време на разговора просветна червена лампичка, поставяща под съмнение умственото състояние на Чарлз.
— Тази идея те изненада — каза той. — Е, не би трябвало. В миналото повечето велики медици са експериментирали върху самите себе си. Както и да е, нека се опитам да ти обясня какво ще направя. Преди всичко, моите проучвания напреднаха до оня стадий, където мога да взема една ракова клетка от един организъм и да изолирам протеин, или както още се нарича, антиген на повърхността й, което прави тази клетка различна от всички останали клетки. Това само по себе си вече е голям успех. Моята задача след това беше да накарам имунната система на организма да реагира на протеина и по този начин да се освободи от неприсъщите ракови клетки. Мисля, че това е, което се извършва в нормалните организми. Аз мисля, че ракът е едно доста често срещано явление, но мисля също, че имунната система на организма се справя с него. Само когато имунната система не успее, само тогава даден вид рак се вкоренява и започва да се развива. Разбираш ли дотук?