Катрин кимна.
— Когато се опитах да накарам болните от рак мишки да реагират на изолирания протеин, не успях. Мисля, че съществува някакъв блокиращ механизъм и аз се занимавах точно с този въпрос, когато Мишел се разболя. По-късно ми хрумна идеята да инжектирам изолирания повърхностен антиген в здрави животни, така че да ги направя имунни към него. Нямах време да проведа опитите, но съм сигурен, че ще бъде лесно, защото здравото животно веднага ще разпознае антигена, тъй като е много чужд за системата му, докато при болното животно антигенът е съвсем малко различен от нормалните му протеини.
Катрин престана да разбира, въпреки че се опита да се усмихне.
Чарлз импулсивно се наведе през масата и стисна раменете й.
— Катрин, опитай се да разбереш. Искам да вярваш в това, което върша. Нуждая се от твоята помощ.
Катрин усети как обръчът, който досега стягаше гърдите й, се отпусна и падна. Чарлз й беше съпруг, нуждае се от нея и не криеше, че това беше огромен стимул.
— Спомняш ли си, че някога са използвали коне, за да създадат антисерум за дифтерия? — попита Чарлз.
— Мисля, че да — каза Катрин.
— Това, което ти обяснявам, е нещо подобно. Това, което направих, е, че изолирах повърхностен антиген от левкемичните клетки на Мишел, който антиген ги кара да се различават от нормалните й клетки, след което инжектирах антиген в себе си.
— Така че да станеш алергичен към левкемичните клетки на Мишел? — попита Катрин, опитвайки се да разбере.
— Точно така — възбудено потвърди Чарлз.
— И после ще инжектираш своите антитела в Мишел? — попита Катрин.
— Не — каза Чарлз. — Нейната имунна система не би приела моите антитела. Но за щастие съвременната имунология вече има открит начин за пренасяне на това, което те наричат клетъчна имунност, или чувствителност от един организъм в друг. След като моите Т-лимфоцити веднъж се направят чувствителни към левкемичния антиген на Мишел, аз ще изолирам от моите бели кръвни телца това, което се нарича трансферен фактор и ще го инжектирам у Мишел. Надявам се, че по този начин ще стимулирам собствената й имунна система да стане чувствителна срещу левкемичните й клетки. Така тя вече ще бъде в състояние да отхвърли съществуващите у нея левкемични клетки, както и всички нови, които биха се развили.
— И тя ще бъде излекувана? — каза Катрин.
— И тя ще бъде излекувана — повтори Чарлз.
Катрин не беше сигурна, че е разбрала всичко, казано от Чарлз, но планът му явно изглеждаше смислен. Струваше й се, че не би било възможно да го състави, ако страдаше от помрачение на мозъка или нервен срив. Тя осъзна, че от негова гледна точка всичко, което досега беше извършил, беше напълно разумно.
— Колко време ще отнеме всичко това? — попита Катрин.
— Не зная със сигурност дали въобще ще има резултат — каза Чарлз. — Но от начина, по който моят организъм реагира на антигена ще мога да уточня след един-два дни. Точно затова барикадирах къщата. Готов съм да се боря срещу всеки опит да откарат Мишел обратно в болницата.
Катрин огледа кухнята и спря поглед отново на закованите прозорци. Обръщайки се към Чарлз, каза:
— Предполагам, че знаеш, че полицията от Бостън те търси. Мислят, че си заминал за Мексико, за да потърсиш нетрадиционно лечение.
Чарлз се разсмя.
— Това е абсурд. И сигурно не са ме търсили много сериозно, защото от местната полиция знаят много добре, че съм тук. Забеляза ли пощенската кутия и къщичката за игра?
— Видях, че пощенската кутия е смачкана, а стъклата на къщичката изпочупени.
— Всичко това е благодарение на местните власти. Снощи се появи една група откъм „Рисайкъл Лтд“, явно решена да вандалства. Обадих се на полицията и вече си мислех, че никога няма да се появят, докато не забелязах една от патрулните им коли, паркирана долу на пътя. Само че те очевидно намериха нападателите за прави.