— Не мисля, че ще го направят — каза Чарлз. — Имат твърде много да губят, а биха спечелили съвсем малко.
— Стимулът им би могъл да бъде Мишел, като си мислят, че тя трябва да продължи лечението си.
Чарлз бавно кимна.
— Ти може и да си права, но дори и да е така, не може да се направи нищо друго.
— Мисля, че може — каза Катрин. — Може би мога да накарам полицията да престане да те издирва. Срещнах се с детектива, който се занимава със случая. Вероятно трябва да отида при него и да му кажа, че не искам да повдигам обвинение срещу теб. Ако няма повдигнато обвинение, биха престанали да те търсят.
Чарлз отпи голяма глътка кафе. В думите на Катрин имаше логика. Знаеше, че ако полицаите решат да използват сила, можеха да го накарат да излезе от къщата. Това беше и една от причините да закове прозорците толкова внимателно; боеше се от сълзотворен газ и други подобни. Обаче си даде сметка, че сигурно разполагаха и с други средства, за които той просто не беше искал да мисли. Катрин беше права; полицията беше действителна заплаха.
— Добре — каза Чарлз. — Но ти ще трябва да използваш взетия под наем камион. Не мисля, че предното стъкло на колата е здраво.
Облякоха палтата си и преминаха ръка за ръка през петсантиметровия прясно навалял сняг по пътеката, отвеждаща към заключената врата на гаража. И двамата видяха обгорелите останки от къщичката на края на езерото, но предпочетоха да не говорят за това. Все още димящата пепел беше прекалено болезнен спомен за ужаса от предишната нощ.
Докато изкарваше камиона от гаража, Катрин почувства нежелание да замине. Сега, когато Мишел беше значително по-добре и независимо от нападението на вандалите Катрин беше изпитала радост от новооткритата близост с Чарлз. След известни усилия, тъй като шофирането на голяма товарна кола беше ново преживяване за нея, Катрин успя да направи завоя от гаража. Махна на Чарлз за довиждане и продължи бавно по хлъзгавата алея.
Когато стигна до подножието на хълма, тя се обърна да погледне към къщата. В сивкавата светлина изглеждаше самотна сред обезлистените дървета. Отпред на фасадата думата комунист беше изписана с големи, разкривени печатни букви. Остатъкът от червената боя беше плиснат върху предната врата и начинът, по който се беше разлял върху верандата, го караше да прилича на кърваво петно.
Поела директно по пътя за полицейския участък в Бостън, на Бъркли стрийт, Катрин репетираше наум какво точно ще каже на Патрик О’Съливан. Реши, че е най-добре да бъде кратка и беше сигурна, че така разговорът няма да продължи повече от няколко минути.
Затрудни се много с намирането на място за паркиране и накрая остави камиона в една забранена жълта зона. Взе асансьора до шестия етаж и намери съвсем лесно канцеларията на О’Съливан. Детективът се изправи при влизането й и излезе иззад бюрото. Беше облечен със съвсем същите дрехи, които носеше при първата им среща, двадесет и четири часа по-рано. Дори ризата беше същата, защото си спомни за петното от кафе, което беше забелязала точно отдясно на тъмносинята му полиестерна връзка. На Катрин й беше трудно да си представи как този външно много мил човек би бил способен на насилие, което явно понякога се налагаше в професията му.
— Бихте ли желали да седнете? — попита Патрик. — Мога ли да взема палтото ви?
— Няма нужда, благодаря — каза Катрин. — Ще отнема само минута от времето ви.
Канцеларията на детектива изглеждаше точно като декор от телевизионна мелодрама. Не липсваха задължителните сериозни портрети на няколко високопоставени политици, окачени по олющените и изронени стени. Имаше и една коркова дъска за важна информация, изпълнена с всякакви бюлетини и фотографии на издирвани престъпници. Бюрото беше отрупано с хартии, пликове, консервени кутии, пълни с моливи, една стара пишеща машина и снимката на червенокоса, бузеста жена, обградена с пет малки червенокоси момиченца.
О’Съливан се облегна назад на стола си и кръстоса ръце на корема. Изражението му беше абсолютно безизразно. Катрин си даде сметка, че нямаше никаква представа за какво си мисли.
— Е — каза смутено тя, почти загубила самоувереността си. — Причината, поради която дойдох, е да ви кажа, че нямам намерение да повдигам обвинение срещу съпруга си.