По лицето на О’Съливан не се забеляза дори минимална промяна.
Катрин погледна за миг настрани. Срещата вече излизаше извън начертания план. Тя продължи:
— С други думи, не желая настойничество над детето.
Детективът отново не реагира, което подсили напрежението на Катрин.
— Не защото не ме интересува какво ще стане — бързо добави Катрин. — А просто защото съпругът ми е биологическият родител, при това е доктор по медицина, така че мисля, че той е напълно в състояние да прецени метода на лечение, който трябва да се приложи на детето.
— Къде е съпругът ви? — попита О’Съливан.
Катрин премигна. Въпросът прозвуча така, като че ли досега детективът изобщо не беше я слушал. После осъзна, че не трябваше да прави пауза, а да отговори веднага.
— Не зная — каза Катрин, чувствайки, че думите й звучат далеч неубедително.
Внезапно О’Съливан се наклони напред и стовари дланите си върху бюрото.
— Мисис Мартел, мисля, че е добре да ви информирам за нещо. Въпреки че вие предизвикахте съдебната процедура, вие не можете едностранно да я прекратите преди гледането на делото. Съдията, който по спешност ви присъди временното настойничество, е посочил освен това служебен настойник, който се казва Роберт Тейбър. Какво мисли г-н Тейбър относно повдигането на обвинение срещу съпруга ви, с цел да се върне Мишел Мартел отново в болницата?
— Не зная — тихо каза Катрин, объркана от това ново усложнение.
— Беше ми дадено да разбера — продължи детектив О’Съливан, — че животът на детето е заложен на карта, освен ако не й се приложи много специфично лечение, и то колкото може по-скоро.
Катрин не каза нищо.
— За мен е ясно, че сте разговаряли със съпруга си.
— Говорих с него — призна Катрин. — И детето е добре.
— А какво ще кажете за лечението й?
— Съпругът ми е лекар — каза Катрин, като че уточняването на професията на Чарлз даваше отговор на въпросите на детектива.
— Може и да е така, мисис Мартел, но съдът би се съгласил само на общоприети методи на лечение.
Катрин събра кураж и се изправи.
— Мисля, че трябва да си ходя.
— Вероятно би трябвало да ни кажете къде е съпругът ви, мисис Мартел.
— Предпочитам да не го правя — каза Катрин, изоставила всички преструвки за неведение.
— Но си спомняте, че имаме заповед за арестуването му. Ръководството на института Уайнбъргър няма търпение да предяви обвинение.
— Те ще си получат обратно всяка частичка от апаратурата си — каза Катрин.
— Вие не трябва да си позволявате да ставате съучастник в престъпление — каза Патрик О’Съливан.
— Благодаря за времето, което ми отделихте — каза Катрин, като се отправи към вратата.
— Вече знаем къде е Чарлз — извика детектив О’Съливан.
Катрин се обърна към него.
— Защо не се върнете и не седнете?
За момент Катрин не се помръдна. Първо реши да замине, но после осъзна, че ще е по-добре да открие какво точно знаят и, още по-важно, какво възнамеряваха да правят. Неохотно тя се върна на стола си.
— Ще трябва да ви обясня и нещо друго — каза О’Съливан. — До тази сутрин ние не бяхме излъчили по телекса на NCIC заповедта за арестуване на вашия съпруг. Аз имах чувството, че случаят не е обикновен и независимо от това, което казаха хората от Уайнбъргър, не мислех, че съпругът ви е откраднал оборудването. Помислих, че го е взел, но не откраднал. Това, на което се надявах, беше, че случаят ще се разреши някак от само себе си. Искам да кажа, като например това, че съпругът ви би позвънил на някого, за да каже: „Съжалявам, цялата апаратура е тук, детето също; аз просто се увлякох…“ и така нататък. Ако това се беше случило, мисля, че бихме могли да избегнем наказанията. Но после ни подложиха на натиск от Уайнбъргър, а също и от болницата. Така че днес сутринта заповедта за задържане на съпруга ви беше излъчена по радиото и веднага последва резултат. Обадиха ни се от полицията в Шафсбъри и ни казаха, че знаят, че Чарлз Мартел е в собствения си дом и че с удоволствие биха отишли да го арестуват. Така че аз казах…
— О, господи, не! — пребледняла възкликна Катрин.
Детектив О’Съливан спря на средата на изречението, загледан в Катрин.
— Добре ли сте, мисис Мартел?
Катрин затвори очи и закри лицето си с ръце. След минута свали ръцете си и погледна О’Съливан.
— Какъв кошмар и още продължава.
— За какво говорите? — попита детективът.