Катрин описа кръстоносния поход на Чарлз срещу „Рисайкъл Лтд“ и позицията на местната полиция, както и реакцията им при нападението над дома им.
— Действително изглеждаше, че нямат търпение — призна О’Съливан, припомняйки си разговора с Франк Нейлсън.
— Можете ли да им се обадите отново и да им кажете да изчакат? — попита Катрин.
— Стана твърде късно за това — каза О’Съливан.
— Бихте могли просто да се обадите и да установите контакт, така че местата полиция да нямат чувството, че действат самостоятелно — горещо помоли Катрин.
О’Съливан вдигна телефона си и поиска от оператора да го свърже с Шафсбъри.
Катрин го попита дали би пожелал да отиде до Ню Хемпшир, за да наблюдава нещата.
— Нямам никаква власт там — каза детективът. После, когато му дадоха връзка, насочи вниманието си изцяло към телефона.
— Вече го обградихме — каза Бърни достатъчно високо, така че когато О’Съливан отдалечи слушалката от ухото си, Катрин можеше да чува. — Но този Мартел е луд. Барикадирал е къщата като крепост. Има ловджийска пушка, която знае как да използва и държи детето си като заложник.
— Звучи ми като трудна ситуация — каза О’Съливан — Предполагам, че сте извикали щатската полиция за подкрепа?
— По дяволите, не! — каза Бърни. — Ние ще се оправим с него. Упълномощихме и няколко доброволци. Ще ви се обадим веднага щом го заловим, така че да организирате откарването му в Бостън.
Патрик благодари на Бърни, който на свой ред каза, че няма защо и че полицаите в Шафсбъри са винаги в готовност и с желание да помогнат.
О’Съливан погледна към Катрин. Разговорът с Бърни потвърждаваше оплакването й. Заместник-началникът в Шафсбъри изглеждаше много бледа сянка на професионален полицай. А идеята за упълномощаване на доброволци звучеше като епизод от уестърн на Клинт Истууд.
— Ще има неприятности — каза Катрин и поклати глава. — Ще се стигне до сблъсък. А заради Мишел Чарлз е решен на всичко. Боя се, че ще отвърне на удара с удар.
— Исусе! — каза О’Съливан, изправяйки се и вземайки палтото си от една закачалка до вратата. — Господи, как само мразя историите с настойничество. Хайде, ще ида там с вас, но запомнете, нямам никаква власт в Ню Хемпшир.
Катрин шофираше камиона с цялата скорост, която смяташе, че може безнаказано да си позволи, докато Патрик О’Съливан я следваше в обикновен син „Шевролет Нова“. С наближаването на Шафсбъри Катрин можеше да усети ускоряването на пулса си. На последния завой преди къщата вече беше почти в паника. Когато стигна до личната си собственост, видя голяма тълпа от хора.
От двете страни на Шосе 310 имаше паркирани коли, наредени на по петнадесет метра и в двете посоки. В началото на тяхната алея пътят беше блокиран от две полицейски коли.
Тя паркира камиона възможно най-близко, излезе и изчака О’Съливан, който спря зад нея. Тълпата придаваше на сцената вид на карнавално забавление, независимо от минусовата температура. От отсрещната страна на пътя някакъв предприемчив индивид беше стъкмил набързо скара на въглища. Върху нея цвърчаха италиански наденички, които бързо се разпродаваха, напъхани в специалните хлебчета за два долара и петдесет. До скарата имаше кофа за боклук, напълнена с „Будвайзер“ и лед. А зад бързите търговци групичка деца строяха една срещу друга две ледени крепости в подготовка за бой със снежни топки.
О’Съливан застана до Катрин и каза:
— Исусе, тук е заприличало на гимназиален пикник.
— Като се изключат пушките — каза Катрин.
Струпани зад двете патрулни коли стояха група мъже, облечени по всевъзможен начин: от армейски маскировъчни униформи до скиорски якета и всички въоръжени с ловджийски пушки. Някои държаха пушката в едната си ръка, а в другата — кутия „Будвайзер“. Франк Нейлсън беше в центъра на групата, стъпил с крак на калника на една от полицейските коли, притиснал малко уоки-токи до ухото си, явно координиращ действията на други, невидими оттук въоръжени мъже, които довършваха обграждането на къщата.
О’Съливан остави Катрин, приближи се до Франк Нейлсън и му се представи. От мястото, където беше застанала, Катрин придоби впечатлението, че шефът на полицията в Шафсбъри се отнесе към детектива като с натрапник. Нейлсън оттегли краката си от калника на колата така, като че ли му костваше усилие, и се изправи в целия си ръст, който се извисяваше с около тридесет сантиметра над този на О’Съливан. По нищо не личеше, че двамата мъже принадлежаха към една и съща професия. Нейлсън носеше обичайната си синя полицейска униформа, допълнена с масивен служебен пистолет в кожен кобур. На главата си имаше шапка в руски стил от изкуствена кожа с вързани отгоре наушници. О’Съливан, от друга страна, беше в избеляло, подплатено с вълна жълтеникаво палто. Нямаше шапка и косата му беше разрошена.