— Няма начин — каза Чарлз, усмихвайки се на наивността на Катрин. — Обединените сили на организираната наука и на медицината не биха ми позволили да направя нещо такова. Те биха казали, че съм умствено нестабилен. Ако изгубя контрол над Мишел сега, те никога няма да ми позволят да се докосна до нея. А това няма да е много хубаво, нали? — Чарлз разроши косата на Мишел, а Катрин замислено кимна с глава в знак на съгласие. — Освен това — продължи Чарлз, — мисля, че организмът ми започна да проявява някои признаци за забавена чувствителност.
— Наистина ли? — каза Катрин. Беше й трудно да изпита ентусиазма, след като току-що беше наблюдавала фанатизираната тълпа отвън. Явното спокойствие на Чарлз я удивляваше.
— Последния път, когато изследвах Т-лимфоцитите си, установих слаба реакция към левкемичните клетки на Мишел. Така че започва да става, но процесът е бавен. Въпреки това все още си мисля, че би трябвало да приема още една доза антиген, когато обстановката се успокои.
Катрин можеше да чуе мегафона отвън, но звукът беше приглушен от падащия сняг. Прииска й се да може да спре времето. За момента се чувстваше в безопасност, независимо от съзнанието за злото, чакащо вън.
Поради снеговалежа нощта настъпи рано. Чарлз избра времето за вечеря, за да поиска Катрин да му помогне при инжектирането на нова доза от антигена на Мишел. Този път използва нов метод, като насърчи Катрин да вкара катетър в една от вените му. Наложи се Катрин да направи няколко опита, но за нейно учудване накрая успя. При сега отворената интравенозна линия Чарлз й даде пълни инструкции как да се справи с очакваната анафилактична реакция. Той взе епинефрин почти непосредствено след антигена и така доста острата реакция се контролираше лесно.
Катрин приготви вечеря, докато Чарлз измисляше нови начини да увеличи безопасността на къщата. Той закова с дъски прозорците на втория етаж и подсили барикадите зад вратите. Тревожеше го най-вече сълзотворният газ, затова изгаси камината и запуши комина, за да не даде възможност някой да пусне кутия с газ оттам.
Щом вечерта започна да преваля в нощ, Катрин и Чарлз забелязаха, че тълпата оредя, разочарована и сърдита, че не се е стигнало до насилие. Няколко упорити зяпачи останаха, но те също се разпръснаха към девет и половина, когато термометърът спадна до вледеняващите петнадесет градуса под нулата. Катрин и Чарлз се редуваха на смени да наблюдават през прозорците или да четат на Мишел. Явното подобряване на състоянието й беше стигнало до едно ниво, но после тя отново започна да губи сили. Появи се и слаба атака от спазми в стомаха, но изчезна бързо. Около десет тя заспа.
С изключение на дочуващото се понякога прещракване на маслената горелка на котела, къщата стана тиха и Чарлз, който беше поел първото дежурство през нощта, започна да се затруднява да остане буден. Чувството на възбуда, обзело го след дозата епинефрин, отдавна беше отшумяло и сега го замести огромно изтощение. Наля си чаша изстинало кафе и го отнесе обратно във всекидневната. Трябваше да се движи опипом, защото беше загасил всички лампи. Седна до един от предните прозорци и през пролуките между дъските се опита да различи полицейските коли в мрака, но се оказа невъзможно. Облегна глава назад, за да почине за момент и в същия миг дълбоко заспа.
Петнадесета глава
Точно в два през нощта Бърни Крофърд нетърпеливо протегна ръка пред предната седалка на полицейската кола и се приготви да събуди шефа, както му беше наредено. Проблемът беше, че Франк мразеше да го будят. Последния път, когато Бърни се беше опитал да го събуди при една акция, шефът свирепо го беше цапнал по главата. Когато най-после беше успял да се разсъни напълно, се беше извинил, но от това болката не намаля. Бърни издърпа ръката си назад и намисли нов вариант. Излезе от колата и забеляза, че се беше натрупал още десет сантиметра сняг. После отвори задната врата, протегна се и сбута шефа от разстояние.
Главата на Нейлсън рязко подскочи и той се опита да сграбчи Бърни, който незабавно се отдръпна. Независимо от мощната си фигура шефът изскочи пъргаво от колата, явно решен да залови помощника си, който сега беше в пълна готовност да излети надолу по Шосе 301. Но още щом се сблъска с минус петнадесетградусовия въздух, Нейлсън спря, съвсем дезориентиран.
— Добре ли си, шефе? — извика Бърни от десет метра разстояние.
— Разбира се, че съм добре — измърмори Франк. — Колко е часът, по дяволите?