— Бъди малко по-великодушен — скара му се Елън. — Някой трябва да върши и административната работа.
— Извини ме — саркастично преувеличено каза Чарлз.
— Всъщност, касае се за нещо сериозно — каза Елън. — Случката с Брайтън е стигнала до „Ню Йорк Таймс“.
— Тези докторчета от новото поколение наистина обичат публичност — каза Чарлз, поклащайки глава с отвращение. — Мисля, че след онази екзалтирана статия в списание „Таймс“ преди месец, би следвало да е доволен. Какво, по дяволите, е направил?
— Не ми казвай, че не си чул! — Елън беше изумена.
— Елън, аз идвам тук, за да работя. Ти най-добре от всички хора би трябвало да знаеш това.
— Вярно, но тая ситуация с Брайтън… Всички знаят. Тя си е клюката на института поне от една седмица.
— Ако не те познавах, бих си казал, че се опитваш да ме обидиш. Ако не искаш да ми казваш, недей. Всъщност, от тона ти започвам да си мисля, че май ще е по-добре да не зная.
— Е, лошо е — съгласи се Елън. — Шефът на Отдела за животни докладвал на директора, че д-р Томас Брайтън се е промъкнал в лабораторията и е подменил собствените си заразени с рак мишки със здрави.
— Чудесно — насмешливо каза Чарлз. — Явно, идеята му е била да изкара лекарството си чудотворно.
— Точно така. Което е още по-интересно, тъй като точно неговото лекарство „Кансеран“ го направи толкова популярен напоследък.
— И положението му тук в института — добави Чарлз, усещайки как лицето му се зачерви от гняв. Той не одобряваше цялата публичност, която си спечели д-р Томас Брайтън, но когато изказа гласно мнението си разбра, че колегите му го отдадоха на завист.
— Съжалявам го — каза Елън. — Това вероятно ще даде голямо отражение върху кариерата му.
— Добре ли чувам? — попита Чарлз. — Ти съжаляваш това малко престъпно копеле? Надявам се, че направо ще изхвърлят този измамник от медицината. Ами че този момък в крайна сметка е лекар. Да мамиш в изследователската работа е същото, както да мамиш при лекуването на пациенти. Не! По-лошо е. В първия случай може в крайна сметка да нараниш много повече хора.
— Аз не бих съдила толкова прибързано. Може да е бил под твърде голямо напрежение поради цялата публичност, която предизвика. Може да е имало смекчаващи вината обстоятелства.
— Когато става дума за почтеност, няма смекчаващи вината обстоятелства.
— Е, не съм съгласна. Хората имат и проблеми. Не всички са супермени като теб.
— Не ми сервирай всички тези философски дрънканици — каза Чарлз. Беше изненадан от злобата, вмъкната в коментара на Елън.
— Добре, няма. Но малко човешка благосклонност би ти се отразила добре, Чарлз Мартел. Изобщо не ти пука за чувствата на другите. Всичко, което правиш, е да вземаш. — Гласът на Елън трепереше от възбуда.
В лабораторията настъпи напрегната тишина. Елън привидно се зае отново с работата си. Чарлз отвори лабораторната си книга, но не успя да се концентрира. Не беше имал намерение думите му да прозвучат така рязко и явно беше обидил Елън. Наистина ли не обръщаше внимание на чувствата на другите? Това беше първият случай, когато Елън казваше нещо критично за него. Чарлз се запита, дали имаше някаква връзка с краткотрайните им интимни отношения точно преди да се появи Катрин. След толкова много години на съвместна работа, то беше по-скоро в резултат на навик и близост, отколкото нежни чувства, и се случи по време, когато Чарлз най-после се отърсваше от страшната депресия след смъртта на Елизабет. Беше продължило само месец. Тогава Катрин дойде в института на временна работа, за ваканцията. След това той и Елън никога не разговаряха по въпроса. По него време Чарлз беше решил, че е по-лесно да остави епизода сам да се изплъзне в миналото.
— Извинявай, ако съм казал нещо ядосан — каза Чарлз. — Не съм имал намерение. Увлякох се.
— И аз съжалявам за това, което казах — каза Елън, а в гласа й все още се усещаше скрито напрежение.
Чарлз не й повярва. Искаше му се да я попита дали тя наистина смята, че е безчувствен, но не събра смелост.
— Впрочем — добави Елън, — д-р Морисън иска да те види колкото може по-скоро. Обади се, преди да дойдеш.
— Морисън може да почака — каза Чарлз. — Давай да започваме тук.
Катрин беше ядосана на Чарлз. Тя не спадаше към хората, които се стараеха да прикриват такива чувства; освен това смяташе, че е права. След кървенето на Мишел тази сутрин, той би могъл да промени свещения си график и лично да заведе Мишел в Педиатричната болница. В края на краищата, лекарят беше той. Пред очите на Катрин се мяркаха ужасни картини, как носът на Мишел може да кърви по целия път, докато са в колата. Можеше ли да кърви до смърт? Катрин не беше наясно, но вероятността за това й изглеждаше достатъчно реална, за да я ужаси. Катрин мразеше всичко, свързано с болести, кръв и болници. Тя не беше сигурна защо подобни неща я смущаваха, въпреки че вероятно донякъде бяха свързани с един усложнен апандисит, който преживя на десет години. Нещо се бяха объркали при поставяне на диагнозата — първо в лекарския кабинет, а после в болницата. Дори и днес съвсем живо си спомняше белите плочки и антисептичната миризма. Но най-ужасна от всичко беше процедурата по вагиналния преглед. Никой не се беше опитал да й обясни. Просто я накараха да легне. Чарлз знаеше всичко това, но пак настоя да отиде в лабораторията си точно навреме и да остави Катрин да заведе Мишел в болницата.