— Това значи ли, че днес няма да трябва да те инжектирам? — с надежда запита Катрин.
— Бих искал да е така — каза Чарлз. — Но за съжаление мисля, че ще е по-добре да не рискуваме неуспех. По-добре ще е да инжектираме и днес.
Франк Нейлсън намали ход в началото на алеята към къщата на Мартел, но колата се поднесе и връхлетя върху патрулката, която беше останала там през нощта. Част от натрупания върху нея сняг тежко се изсипа на земята и Бърни Крофърд се показа, още замаян от съня.
Шефът излезе от колата си заедно с Уоли Краб.
— Ти не си спал там, нали?
— Не — каза Бърни. — Наблюдавам цяла нощ. Няма признаци на живот.
Нейлсън погледна към къщата. Изглеждаше невероятно спокойна под свежия, наскоро паднал сняг.
— Как е момчето, което беше пострадало? — попита Бърни.
— Добре. Закарах го в областната болница. Но да ти кажа, сега, след като простреля и доброволец от полицията, Мартел си навлече много по-голяма беля.
— Но той не го простреля.
— Все едно. Нямаше да се случи, ако не беше Мартел.
— Напомня ми за онези, жълтите, от Виетнам — злобно каза Уоли Краб. — Мисля, че трябва да взривим тази къща направо из основи.
— Спри се малко — каза Нейлсън. — Имаме да мислим и за болно дете и една жена вътре. Донесох няколко снайперистки пушки. Ще трябва да опитаме да изолираме Мартел.
До обяда почти нищо ново не беше се случило. От града до мястото на зрелището бяха дошли любопитни и въпреки че все още не бяха толкова много, колкото предишния ден, все пак тълпата беше внушителна. Шефът на полицията беше раздал пушките и беше разположил хората си на различни точки около къщата. После се беше опитал да се свърже с Чарлз с помощта на мегафона, приканвайки го да излезе на предната веранда, за да поговорят за исканията му. Но Чарлз не отговаряше. Както и затваряше телефона всеки път, когато Франк се обадеше. Франк Нейлсън знаеше, че ако не успее да доведе случая до успешен край скоро, щатската полиция ще се намеси и контролът ще се изплъзне от ръцете му. А последното беше нещо, което искаше да избегне на всяка цена. Искаше да му се признае заслугата по разрешаването на този проблем, защото беше най-сериозният и обсъждан случай от 1862 година насам, когато беше отвлечено детето на един от фабрикантите.
Нейлсън раздразнено захвърли мегафона на задната седалка на патрулната си кола и пресече пътя, за да си купи една италианска наденичка в хлебче. В момента, в който се приготви да отхапе от сандвича, видя как зад завоя се зададе една дълга черна лимузина и спря. Излязоха пет мъже. Двама от тях бяха облечени в модерни градски дрехи, единият имаше бяла коса и дълго кожено палто, а другият беше почти плешив и облечен в блестящо кожено яке, пристегнато в кръста. Двама други бяха в сини костюми, които изглеждаха с един размер по-малки от необходимото. Нейлсън разпозна двамата: бяха бодигардове.
Франк отхапа от сандвича си, докато мъжете се приближаваха.
— Нейлсън, името ми е д-р Карлос Ибанез. За мен е чест да се запозная с вас.
Франк Нейлсън стисна ръката на доктора.
— Това е д-р Морисън — каза Ибанез, подканяйки колегата си да пристъпи напред.
Нелсън се ръкува и с Морисън, после отхапа отново от сандвича с наденичката.
— Разбирам, че си имате проблем тук — каза Ибанез, като погледна към къщата на семейство Мартел.
Франк присви рамене. Никога не беше добре да признаваш, че имаш проблем.
Обръщайки се пак към шефа на полицията, Ибанез каза:
— Ние сме собственици на цялото скъпо оборудване, което вашият заподозрян е отнесъл там, в къщата си. И сме много загрижени по този въпрос. — Франк кимна. — Дойдохме тук, за да ви предложим помощта си — възвишено съобщи д-р Ибанез.
Франк ги изгледа един по един. От минута на минута историята ставаше по-налудничава.
— Всъщност доведохме със себе си двама професионалисти от охраната на „Бруър Кемикълс“. Г-н Елиът Хойт и г-н Антонио Феруло.
Франк нямаше как да не се ръкува и с двамата мъже от охраната.
— Разбира се, ние знаем, че при вас всичко вече е под контрол — каза д-р Морисън. — Но мислехме, че бихте могли да се възползвате от тези мъже, а те са си донесли някои неща, които можете да намерите интересни.
Г-н Хойт и г-н Феруло се усмихнаха.
— Но, разбира се, както решите — каза д-р Морисън.