Като реши, че може да има известна безопасност в по-голямата бройка, Катрин седна до кухненския телефон и набра номера на Мардж Шонхаузер, за да провери дали не би искала да я откара до Бостън. Ако Тад беше все още в болницата, вероятността беше все още голяма. Някой вдигна телефона при втория сигнал. Беше Нанси, шестнадесетгодишната дъщеря на Шонхаузер.
— Майка ми вече е в болницата.
— Ами казах си, нека да опитам — каза Катрин. — Ще видя дали мога да я намеря, докато съм там. Обаче ако не мога, кажи й, че съм се обаждала.
— Разбира се — каза Нанси. — Знам, че ще се зарадва, че си я търсила.
— Как е Тад? — попита Катрин. — Ще се върне ли скоро в къщи?
— Ужасно е болен, мисис Мартел. Наложи се да му присаждат костен мозък. Взеха проби от всички деца в семейството ни и единствено малката Лиза се оказа подходяща. Живее под пластмасова палатка, за да го предпазват от микроби.
— Страшно съжалявам да чуя това! — каза Катрин. Усети как я напуска част от смелостта й. Нямаше представа какво означава трансплантация на костен мозък, но й звучеше сериозно и заплашително. Каза довиждане на Нанси и затвори телефона.
Остана за момент така замислена, ужасена от емоционалната страна на срещата с Мардж и от усещането на вина за това, че не й се обади по-рано. Болестта на Тад направи страховете й за кръвотечението от носа на Мишел да изглеждат дреболия при сравнението. Катрин въздъхна дълбоко и влезе във всекидневната.
Мишел гледаше предаването „Днес“, облегната на възглавницата на кушетката. След малко портокалов сок и почивка, тя се чувстваше значително по-добре, но все още беше разстроена. Въпреки че Чарлз не каза нищо, тя беше сигурна, че го е разочаровала. Кръвта от носа й пък беше връх на всичко.
— Обадих се в кабинета на д-р Уайли — каза Катрин колкото може по-весело — и сестрата иска да отидем веднага. Иначе може да се наложи много да чакаме. Така че, хайде да потегляме.
— Чувствам се много по-добре — каза Мишел. Насили се да се усмихне, но устните й трепереха.
— Добре — каза Катрин. — Обаче не ставай. Аз ще ти донеса палтото и другите работи. — Катрин тръгна към спалните.
— Катрин, мисля, че сега съм по-добре. Мисля, че мога да отида на училище. — И за да подкрепи твърдението си, Мишел спусна крака на пода и се изправи. Но усмивката й се стопи от залялата я вълна на слабост.
Катрин се обърна и загледа осиновената си дъщеря, усещайки прилив на чувства към това малко момиче, което Чарлз обичаше толкова много. Катрин нямаше представа защо Мишел се опитваше да прикрие болестта си, освен може би затова, че се страхуваше от болници толкова, колкото и самата Катрин. Приближи се и обви ръце около детето, прегръщайки я силно.
— Не трябва да се страхуваш, Мишел.
— Не се страхувам — каза Мишел, отхвърляйки прегръдката й.
— Така ли? — попита Катрин, по-скоро за да каже нещо. Винаги се изненадваше, когато някой откажеше ласките й. Катрин се усмихна с разбиране, без да сваля ръце от раменете на Мишел.
— Мисля, че трябва да отида на училище. Мога да не влизам по физическо, ако ми дадеш бележка.
— Мишел, не се чувстваш добре вече цял месец. Имаше температура тази сутрин. Мисля, че е време да предприемем нещо.
— Но сега съм добре и искам да отида на училище.
Сваляйки ръцете си от раменете на Мишел, Катрин спря поглед на упоритото лице пред себе си. За толкова много неща Мишел си оставаше загадка. Беше едно такова прецизно, сериозно малко момиче, което изглеждаше прекалено пораснало за възрастта си, но по някаква причина винаги държеше Катрин на разстояние. Катрин се питаше доколко това се дължеше на факта, че Мишел беше загубила майка си на три години. Катрин смяташе, че познава донякъде чувството да растеш само с единия от родителите си, поради заминаването на собствения си баща.