Тихо почукване привлече вниманието му. Преди да успее да отговори, вратата леко се отвори. Чарлз се боеше, че е лаборантът, който идваше на всеки четири часа, за да продуха белите му дробове, една процедура, която по болезненост можеше да се сравни само с изпитанията на Инквизицията. Но беше д-р Кайцман.
— Ще можете ли да издържите на една кратка визита? — попита той.
Чарлз кимна. Въпреки че нямаше особено желание за разговори, гореше от нетърпение да чуе какво става с Мишел. Катрин не успя да му каже нищо повече от това, че състоянието й не се беше влошило.
Д-р Кайцман неловко влезе в стаята и придърпа един от металните столове до леглото. Лицето му потръпна в обичайния си тик, който обикновено подсказваше напрежение и намести очилата си.
— Как се чувствате, Чарлз? — попита той.
— На върха — каза Чарлз, без да прикрива сарказма в думите си.
Говоренето, дори дишането, бяха рисковани работи и той очакваше болката да се върне всеки момент.
— Е, имам някои добри новини. Може да прибързвам малко, но мисля, че трябва да ви уведомя.
Чарлз не каза нищо. Напрегнато наблюдаваше изражението на онколога, със страх, да не би да даде прекалено голяма воля на надеждите си.
— Първо — каза д-р Кайцман, — Мишел реагира на радиотерапията изключително добре. Изглежда, че само една процедура беше достатъчна, за да премахне отражението, което болестта й беше дала върху централната нервна система. Сега Мишел отново е концентрирана и се ориентира добре.
Чарлз кимна, надявайки се, че това не е всичко, което д-р Кайцман беше дошъл да каже.
Последва тишина. После вратата рязко се разтвори и влезе лаборантът, бутащ пред себе си омразната апаратура за продухване на белите дробове.
— Време е за процедурата ви, д-р Мартел — бодро каза той, като че ли беше дошъл да му предложи някаква страшно приятна услуга.
Забелязвайки д-р Кайцман, лаборантът почтително спря.
— Извинете ме, докторе.
— Няма нищо — каза д-р Кайцман, видимо доволен от прекъсването. — Трябваше да тръгвам и без това. — После, поглеждайки към Чарлз, той каза: — Другото, което исках да ви съобщя, е, че левкемичните клетки на Мишел изглеждат почти напълно изчезнали. Мисля, че тя е в ремисия.
Чарлз усети да го облива гореща вълна.
— Господи! Това е великолепно! — каза развълнувано той. Тогава го проряза острата болка, която му напомни къде се намира.
— Наистина е! — отвърна д-р Кайцман. — Ние всички много се радваме. Кажете ми, Чарлз, какво направихте с Мишел, докато тя беше в къщата ви?
Чарлз с мъка сдържаше радостта си. Надеждите му литнаха високо. Може би Мишел беше излекувана. Може би всичко беше станало така, както беше предположил, че ще стане. Вдигайки поглед към Кайцман, Чарлз се поколеба за момент. Прецени, че на този етап не желае да навлиза в детайли и каза:
— Просто се опитах да стимулирам имунната й система.
— Искате да кажете, като използвахте спомагателно средство, като например BCG? — попита д-р Кайцман.
— Нещо подобно — отговори Чарлз. Не беше във форма, за да навлиза в научни дискусии.
— Е — каза д-р Кайцман, тръгвайки към вратата, — ще трябва да поговорим за това. Очевидно, каквото и да сте предприели, е помогнало на хемотерапията, която й беше дадена преди това в болницата. Не разбирам каква последователност сте приложили, но ще поговорим по това, когато се почувствате по-добре.
— Да — съгласи се Чарлз, — когато съм по-добре.
— Както и да е, сигурно знаете, че процесът по настойничеството беше прекратен. — Д-р Кайцман намести очилата си, кимна на лаборанта и излезе.
Радостната възбуда на Чарлз, предизвикана от новината на д-р Кайцман, притъпи болката от процедурата по-ефикасно от морфин. След като приключи с подготовката, лаборантът се отдръпна и машината за плюсово налягане вкара въздух в белите дробове на Чарлз, нещо, което никой пациент не би извършил сам върху себе си, поради невероятната болка. Процедурата продължи двадесет минути и когато лаборантът най-после си отиде, Чарлз беше изтощен. Въпреки нестихващата болка, той потъна в дълбок сън.
Несигурен колко време е спал, Чарлз се събуди от шум в другия край на стаята. Обърна глава към вратата и се изненада, когато видя, че не е сам. Там, на не повече от метър и половина от леглото, седеше д-р Карлос Ибанез. Със сключените в скута кокалести пръсти и разрошена посивяла коса, той изглеждаше остарял и крехък.