Д-р Ибанез кимна:
— Действията, предприети от вашия адвокат, предизвикаха намесата на Агенцията за опазване на околната среда и разбирам, че проблемът не след дълго ще бъде разрешен.
— И още — каза Чарлз, питайки се до къде ли може да продължи, — искам „Бруър Кемикълс“ да компенсира финансово загубата на семейство Шонхаузер. Не е нужно официално да обявяват името си.
— Мисля, че бих могъл да уредя това, особено ако остане анонимно.
Последва пауза.
— Нещо друго? — попита д-р Ибанез.
Чарлз беше удивен, че е съумял да стигне толкова далеч. Опита се да измисли още нещо, но не успя.
— Мисля, че това е всичко.
Д-р Ибанез се изправи и върна стола на мястото му до стената.
— Съжалявам, че ще ви изгубим, Чарлз. Наистина съжалявам.
Чарлз продължи да го наблюдава, докато излезе и тихо затвори вратата след себе си.
Чарлз реши, че ако изобщо някога пак прекосява страната, то ще го направи без деца и непременно с климатична инсталация. А пък ако се наложеше да избира между тези две възможности, непременно щеше да е поне първата. Трите му деца се бяха хванали гуша за гуша още от момента, в който напуснаха Ню Хемпшир, въпреки че сутринта бяха съвсем кротки, като че ли огромната шир на пустинята на щата Юта им беше вдъхнала почтително мълчание. Чарлз погледна назад през огледалото. Жан Пол седеше точно зад него и беше вперил поглед вън, през прозореца до себе си. До него беше Мишел, отегчена и неспокойно търсеща си занимание. Отзад, в най-отдалечения край на комбито, Чък си беше направил леговище. Четеше почти през цялото време учебник по химия, ако изобщо беше възможно да си го представи човек! Чарлз разтърси глава, казвайки си, че никога няма да бъде в състояние да проумее това момче, което сега беше заявило, че ще се яви на лятна сесия в университета. Чарлз беше неимоверно зарадван, когато синът му съобщи, че има намерение да става лекар, дори това да беше временна прищявка.
Когато пресичаха Боненвил Солт Флатс западно от Солт Лейк Сити, Чарлз хвърли поглед към съседната седалка, където беше Катрин. Тя се беше задълбочила в някаква бродерия още в началото на пътуването и явно мислите й бяха насочени изцяло към повтарящия се мотив. Но усетила вниманието на Чарлз, тя вдигна поглед и очите им се срещнаха. Независимо от досаждането на децата, двамата споделяха непрекъснато засилващата се радост, колкото повече ужасните преживявания от болестта на Мишел и от онази последна потресаваща сутрин избледняваха в миналото.
Катрин протегна ръка и я постави на коляното на Чарлз. Той беше загубил доста от теглото си, но на нея така й харесваше повече. И напрежението, което обикновено пристягаше бръчиците около очите му, беше изчезнало. За нейно облекчение, Чарлз най-после беше спокоен, хипнотизиран само от движението на пътя пред себе си и монотонните звуци наоколо.
— Колкото повече мисля за нещата, които се случиха, толкова по-малко ги разбирам — каза Катрин.
Чарлз се размърда на седалката, за да си намери положение, удобно за лявата му, все още гипсирана ръка. Въпреки че тепърва му предстоеше да обмисли повечето от чувствата си, свързани с преживяното, имаше едно нещо, в което се беше убедил. Катрин беше станала най-близкият му човек. А това само по себе си беше достатъчно, за да прецени, че дори само заради това си е струвало.
— Значи и ти си мислила? — каза Чарлз, давайки възможност на Катрин да продължи разговора, откъдето намери за добре.
Катрин продължи да прокарва през тъканта яката вълнена нишка.
— След целия хаос на опаковането на багажа и фактическото заминаване наистина нямах възможност да оценя какво точно се случи.
— Кое е нещото, което не разбираш? — попита Чарлз.
— Татко! — извика Жан Пол от задната седалка. — Играят ли голф в Бъркли? Искам да кажа, има ли лед и разни такива?
Извивайки силно врата си, за да види лицето на Жан Пол, Чарлз каза:
— Страхувам се, че няма лед. По-скоро е като непрекъсната пролет в Бъркли.
— Има ли граници глупостта ти? — попита Чък, почуквайки Жан Пол по главата.
— Млъквай — каза Жан Пол, като се извъртя назад и перна книгата на Чък. — Не говорех на теб.
— Добре, изпусни парата — грубо викна Чък. После, с по-спокоен глас, каза: — Може да се научиш да караш сърф, Жан Пол.
— Наистина ли? — попита Жан Пол и лицето му светна.
— Кара се сърф само в Южна Каролина — каза Чък, — където се събират всички откачалки.