— Виж само кой го казва — отвърна Жан Пол.
— Стига! — кресна Чарлз и изразително поклати глава, обърнат към Катрин.
— Всичко е наред — каза Катрин. — Успокоявам се, като ги слушам да се заяждат така. Значи нещата са нормални.
— Нормални? — саркастично се изсмя Чарлз.
— Както и да е — каза Катрин и отново погледна Чарлз. — Едно от нещата, които не разбирам, е, защо от Уайнбъргър си затвориха очите. И се надпреварваха да бъдат полезни при това.
— Аз също не можех да разбера — каза Чарлз, — докато не си спомних колко умен е всъщност д-р Ибанез. Той се страхуваше, че журналистите могат да се заинтересуват от случая. И тогава се ужаси, че аз бих могъл да се изкуша и да им разкажа какво мисля по въпроса за конкретните им ракови проучвания.
— Господи! Ако обществеността можеше да научи какво действително става! — каза Катрин.
— Предполагам, че ако бях истински умник, при преговорите щях да поискам и нова кола — каза Чарлз.
Мишел, която разсеяно беше слушала разговора на родителите си, отвори сака си и извади перуката си. Цветът беше най-близкия оттенък до кафявата коса на Катрин, който беше успяла да открие. Чарлз и Катрин бяха настоявали да купи черна, която да е като собствената й коса, но Мишел остана твърда на позициите си. Искаше й се да изглежда като Катрин, но сега вече се колебаеше. Мисълта, че й предстои ново училище, беше достатъчно ужасяваща и не беше нужно да добавя и притеснения за косата си. Най-после осъзна, че нямаше начин да бъде брюнетка няколко месеца, а после да стане чернокоса.
— Не искам да тръгвам на училище, докато косата ми не порасне — каза тя.
Чарлз погледна през рамо и видя Мишел разсеяно да си играе с перуката, така че се досети какво си мисли. Беше готов да започне да я критикува за глупостта да настоява да купят перука в неподходящ цвят, но се спря и тактично каза:
— Защо просто не ти купим друга? Може би черна този път?
— Татко! — викна Мишел. — Кажи на Жан Пол да ми върне перуката!
— Трябвало е да се родиш момиче, Жан Пол — каза Чарлз. — Изглеждаш хиляди пъти по-добре с перука.
— Жан Пол! — кресна Катрин, като се протегна назад, за да въздържи Мишел. — Върни перуката на сестра си!
— Добре, плешивке — разсмя се Жан Пол, като хвърли перуката по посока на сестра си и в същото време вдигна ръце да се предпази от последния от несполучливите удари на Мишел.
Чарлз и Катрин размениха погледи, твърде радостни да видят Мишел по-добре, та да й се карат. Още помнеха онези кошмарни дни, когато чакаха да видят дали експеримента на Чарлз ще даде резултат, дали Мишел ще се оправи. А после, когато това се случи, те трябваше да приемат факта, че никога няма да бъдат сигурни дали тя беше реагирала на имунологичните инжекции, или на хемотерапията, която беше получила преди Чарлз да я вземе от болницата.
— Дори лекарите не бяха сигурни, че твоите инжекции са довели до излекуването й, те никога не биха признали заслугата ти — каза Катрин.
Чарлз сви рамене.
— Никой не е в състояние да докаже каквото и да е, включително аз самият. Но все едно, след година или по-малко, аз би трябвало да стигна до отговора. Институтът в Бъркли е съгласен да ме остави да продължа работата си по моя метод за изследване на рака. С малко късмет ще мога да докажа, че това, което се случи с Мишел, беше първият пример как тялото мобилизира силите си, за да се излекува от вече настъпила левкемия. Ако това…
— Татко! — извика Жан Пол отзад. — Би ли спрял на следващата газостанция?
Чарлз забарабани с пръсти по волана, но Катрин протегна ръка и я сложи на рамото му. Той отпусна педала на газта.
— Следващият град е на осемдесет километра. Значи просто ще спра. Всички бихме могли да се пораздвижим.
Чарлз спря на следващата отбивка от шосето.
— Хайде, пръскайте се всички там до „00“, или каквото друго ви трябва.
— По-горещо е като от пещ — каза отчаяно Жан Пол, оглеждайки се за някакво прикритие.
Чарлз поведе Катрин по един стръмен склон, от който се разкриваше гледка на запад, към безводна, гола пустиня, простираща се до назъбени в далечината планини. Зад тях, в колата, Чък и Мишел спореха.
— Да — помисли си Чарлз. — Всичко е нормално.
— Никога не съм знаела, че пустинята е толкова красива — каза Катрин, хипнотизирана от пейзажа.
Чарлз пое дълбоко въздух.
— Почувствай само аромата. Той кара Шафсбъри да изглежда като от друга планета.