— Ще ти кажа какво ще направим — каза Катрин, търсейки в себе си най-добрия начин да се справи с проблема. — Ще ти измерим пак температурата. Ако все още имаш треска. Ако не, оставаме.
Температурата на Мишел беше 100.8°F (=38.2°С).
Час и половина по-късно, Катрин паркира стария додж в гаража на Педиатричната болница и пусна монети в автомата. За щастие, пътуването мина без проблеми. Мишел не каза почти нищо през цялото време, отговаряше само на преки въпроси. На Катрин тя изглеждаше изтощена и ръцете й лежаха неподвижно в скута й, като на кукла, сякаш й трябваше някаква сила отгоре да ги помръдне.
— За какво си мислиш? — попита Катрин, нарушавайки тишината.
Нямаше свободни места за паркиране, така че продължиха към следващата площадка.
— Нищо — каза Мишел, без да се помръдне.
Катрин я наблюдаваше с ъгълчето на окото си. Толкова много й се искаше Мишел да свали гарда си и приеме любовта й.
— Не искаш ли да споделиш мислите си? — настоя Катрин.
— Не се чувствам добре, Катрин. Наистина ми е лошо. Мисля, че ще трябва да ми помогнеш да изляза от колата.
Катрин я погледна в лицето и рязко спря колата. Протегна ръце и прегърна детето. Малкото момиче не оказа съпротива. Тя се премести по-близо и сложи глава на гърдите й. Катрин усети горещи сълзи по ръката си.
— Ще се радвам да ти помогна, Мишел. Ще ти помагам винаги, когато имаш нужда. Обещавам.
Катрин придоби усещането, че най-после е прекрачила през някаква тайнствена бариера. За това й трябваха две и половина години търпение, но си струваше усилията.
Пронизителен клаксон на кола върна Катрин в настоящето. Включи колата на скорост и тръгна, доволна, че Мишел продължи да седи така.
Повече, отколкото когато и да е преди, Катрин се почувства като истинска майка. Докато минаваха през въртящата врата, Мишел се държеше като съвсем безпомощна и позволи на Катрин да й помага. Във фоайето веднага удовлетвориха желанието й за инвалидна количка и въпреки че в началото Мишел се възпротиви, все пак позволи на Катрин да я сложи в нея.
За Катрин новата близост с Мишел беше достатъчна, за да й помогне да притъпи усещането от гледката в болницата. Декорацията също помогна; подът на фоайето беше облицован с приятни мексикански плочки, а столовете — тапицирани във весели жълти и оранжеви тонове. И беше пълно със саксии с растения. Изглеждаше повече като луксозен хотел, отколкото като голяма градска болница.
Педиатричното отделение беше също толкова незаплашително. В чакалнята на д-р Уайли вече имаше петима пациенти. За нещастие на Мишел, никой от тях не беше на възраст над две години. Тя беше готова да заплаче, но случайно погледът й попадна на една отворена врата към кабинетите и си спомни защо беше дошла. Облягайки се на Катрин, тя прошепна:
— Ти не мислиш, че ще ми бият инжекции, нали?
— Нямам представа — каза Катрин. — Но после, ако ти се иска, можем да си устроим някакво забавление. Каквото решиш.
— Бихме ли могли да отидем при баща ми? — очите на Мишел блеснаха.
— Естествено. — Катрин спря количката до един празен стол и също седна.
От кабинета излязоха една майка и хленчещото й петгодишно момченце. Една от другите майки, с бебе на ръце, стана и влезе.
— Ще попитам сестрата дали мога да ползвам телефона. Искам да разбера къде е Тед Шонхаузер. Ти си добре, нали? — каза Катрин.
— Добре съм — отговори Мишел. — Всъщност, отново съм по-добре.
— Добре — каза Катрин, докато ставаше.
Мишел се загледа в дългата й кафява коса, която се развяваше зад нея, докато отиваше към сестрата и после набираше номера на телефона. Спомняйки си, как баща й казваше, че много я харесва, на Мишел й се прииска да има коса със същия цвят. Изведнъж си пожела да е наистина вече стара, да кажем на двадесет години, така че да е станала лекар, да си говори с Чарлз и да работи в лабораторията му. Чарлз беше казал, че на докторите не им се налага да бият инжекция; правят го сестрите. Мишел се надяваше да няма нужда от инжекции. Мразеше ги.
— Д-р Мартел — извика д-р Питър Морисън, застанал на вратата на лабораторията на Чарлз. — Не ви ли предадоха съобщението ми?