Чарлз спря да зарежда серумните проби в автоматичния брояч за радиоактивност и погледна към Морисън, административния началник на отдела за психология. Мъжът стоеше облегнат на дръжката на вратата, а флуоресцентната светлина от тавана рефлектираше в тесните му очила с рамки от костенурка. Лицето му беше обтегнато, ядосано.
— Ще дойда след десет или петнадесет минути — каза Чарлз. — Имам да свърша още някои важни работи.
Морисън обмисли за момент думите на Чарлз.
— Ще ви чакам в канцеларията си. — Вратата бавно се затвори зад него.
— Не трябва да го предизвикваш — каза Елън, след като Морисън беше заминал. — Можеш само да си навредиш.
— За него е добре — каза Чарлз. — Дава му материал за размишления. Убий ме, не знам какво друго прави в тази негова канцелария.
— Някой трябва да се занимава и с административните въпроси — каза Елън.
— Иронията е в това, че някога той беше добър научен работник. Сега целият му живот се ръководи от амбицията да стане директор и всичко, което прави, е да размахва хартийки, да прави събрания, да ходи на обяд и да посещава дарителски сбирки.
— От даренията набира фондове.
— Да, предполагам — каза Чарлз. — Но нямаш нужда от докторска титла по психология, за да правиш това. И мисля, че е пропиляно доста време. Ако хората, даряващи пари на тези сбирки, някога разберат каква малка част от тях действително отиват за изследвания, биха се ужасили.
— Тук съм съгласна с теб — отговори Елън. — Но защо не оставиш аз да довърша тези проби. Ти иди да видиш Морисън и приключи с този въпрос, защото после ще имам нужда от теб, да ми помогнеш да вземем кръв от плъховете.
След десет минути Чарлз се изкачваше по металните пожарни стълби за втория етаж. Нямаше никаква представа защо Морисън го викаше, въпреки че се досещаше, че може да е за един от онези разгорещени разговори, целящи да го накарат да публикува статия за някое наближаващо събрание. Възгледите на Чарлз за публикациите бяха много различни от тези на колегите му. Той никога не беше проявявал наклонности към втурване в печата. Въпреки че кариерите на научните работници често се измерваха с броя на публикуваните статии на някой доктор, упоритото усърдие на Чарлз и неговия ум му бяха спечелили по-голямо уважение сред колегите му, много от които често казваха, че големите научни открития се правеха от хора като Чарлз. Само администрацията се оплакваше.
Канцеларията на д-р Морисън беше на втория етаж, където коридорите бяха боядисани в приятно бежов цвят, а по стените — високи строги маслени портрети на бивши директори в академични облекла. Атмосферата беше коренно различна от тази на обикновените лаборатории от приземния и първия етаж, и създаваше по-скоро впечатление за процъфтяващи адвокатски кантори, отколкото на непечеливша медицинска организация. Разкошът й винаги дразнеше Чарлз; той знаеше, че парите идваха от хора, които вярваха, че допринасят за науката.
С тези мисли в главата Чарлз продължи към канцеларията на Морисън. Канеше се да влезе, когато забеляза, че всички секретарки от администрацията бяха вперили погледите си в него. Усещаше се онова същото чувство на възбуда, което изпита при пристигането си сутринта. Като че ли всички очакваха нещо да се случи.
Когато Чарлз влезе, Морисън стана от огромното си махагоново бюро, заобиколи го и протегна ръка. Предишното му раздразнение беше изчезнало. Чарлз пое ръката, но жеста го учуди. Нищо не го свързваше с този човек. Морисън беше облечен в току-що изгладен раиран костюм, колосана бяла риза и копринена вратовръзка; ръчно изработените му обувки бяха професионално излъскани. Чарлз беше с обичайната си синя риза, разкопчана горе, и с разхлабена вратовръзка, чийто край беше напъхан между второто и третото копче на ризата; ръкавите му бяха навити до лактите. Панталоните му бяха провиснали, в цвят каки, а обувките — от износена щавена кожа.
— Добре дошъл — каза Морисън, като че ли не бяха се срещали тази сутрин.
С широк жест на ръката, той покани Чарлз да седне на коженото канапе в дъното на канцеларията, откъдето се разкриваше красива гледка към река Чарлз.
— Кафе? — Морисън се усмихна, показвайки много дребни, много бели, равни зъби.
Чарлз отказа, седна, облягайки гръб на канапето и кръстоса ръце. Ставаше нещо необичайно и любопитството му се изостри.
— Видя ли „Ню Йорк Таймс“ днес? — попита Морисън.
Чарлз поклати отрицателно глава.
Морисън отиде до бюрото си, взе вестника и насочи вниманието на Чарлз към статия на първа страница. Златната му гравирана с инициали гривна се плъзна изпод ръкава му, докато показваше статията „СКАНДАЛ В РАКОВИЯ ИНСТИТУТ УАЙНБЪРГЪР“.