Чарлз прочете първия параграф, където бяха перифразирани думите, вече казани му от Елън. Това стигаше.
— Ужасно, а? — напевно произнесе Морисън.
Чарлз кимна в половинчато съгласие. Въпреки че знаеше, че един такъв инцидент ще се отрази отрицателно на набирането на фондове за известно време, той чувстваше също, че ще спомогне и за спада на незаслужения ентусиазъм от това ново лекарство „Кансеран“, и твърде вероятно, интересът ще се насочи към по-обещаващи области. За Чарлз „Кансеран“ беше само още един алкализиращ реагент. Той чувстваше, че отговорът за борбата с рака се съдържаше в имунологията, а не хемотерапията, въпреки че признаваше нарастващия брой на успешни случаи на лечение през последните години.
— Д-р Брайтън трябваше да бъде по-разумен — каза Морисън. — Просто е твърде млад, твърде нетърпелив.
Чарлз изчакваше Морисън да стигне до същността.
— Ще трябва да освободим д-р Брайтън — каза Морисън.
Чарлз кимна, а Морисън се впусна в обяснения за поведението на Брайтън. Чарлз се загледа в блесналата, плешива глава на Морисън. Малкото коса, която му беше останала, се виждаше малко над ушите и беше внимателно сресана назад.
— Един момент — прекъсна го Чарлз. — Всичко това е много интересно, обаче наистина провеждам един експеримент долу. Има ли нещо определено, което искахте да ми кажете?
— Разбира се — каза Морисън, намествайки маншета си. Гласът му придоби по-сериозна нотка и той събра върховете на пръстите си, оформяйки пирамида. — Бордът на директорите на института взе предвид статията и проведе спешно заседание снощи. Решихме, че ако не реагираме бързо, истинската жертва на аферата Брайтън ще бъде новото и многообещаващо лекарство „Кансеран“. Предполагам, че можете да разберете загрижеността ни.
— Разбира се — каза Чарлз, но някъде из хоризонта на мозъка му започна да се оформя черен облак.
— Беше решено също, че единственият начин да се спаси проекта, ще бъде институтът публично да подкрепи лекарството, като възложи завършването на изпитанията му на най-престижния си учен. И се радвам да ви съобщя, Чарлз Мартел, че изборът ни се спря на вас.
Чарлз затвори очи и плесна челото си с ръка. Прииска му се веднага да изхвърчи от кабинета, но се въздържа. Бавно отвори очите си. Тънките устни на Морисън се бяха разтворили в усмивка. Чарлз не можеше да определи дали мъжът срещу него знаеше каква ще бъде реакцията му и затова го дразнеше, или наистина вярваше, че му съобщава добра новина.
— Не мога да ви опиша колко съм доволен — продължи Морисън, — че ръководството избра човек от моя отдел. Не че ме изненадва, всъщност. Ние всички работим неуморно за Уайнбъргър. Просто е хубаво да получаваме подобно признание от време на време. И, естествено, вие бяхте моят избор.
— Ами… — с толкова стабилен глас, колкото можеше да си наложи, — надявам се да предадете на борда на директорите моите благодарности за гласуваното ми доверие, но за нещастие не съм в състояние да се захвана с проекта „Кансеран“. Виждате ли, собствената ми работа напредва изключително добре. Ще трябва да намерят някой друг.
— Надявам се, че се шегувате — каза Морисън. Усмивката му първо трепна, после съвсем изчезна.
— Ни най-малко. При постиженията, които имам сега, по никакъв начин не бих могъл да изоставя текущата си работа. Асистентката ми и аз стигнахме до изключителни резултати и темпото ни расте.
— Но вие не сте публикували една-единствена статия в последните няколко години. Това едва ли е бързо темпо? Освен това, субсидирането на работата ви идва почти изключително от общите текущи фондове на института; чрез вас не са постъпвали дарителски средства в института от много, много дълго време. Зная, че това е защото настояхте да продължите да се занимавате с имунологичните аспекти на раковите изследвания и до този момент аз непрекъснато съм ви подкрепял. Но сега се нуждаем от вашите услуги. Веднага щом приключите с проекта „Кансеран“, можете да се върнете към собствената си работа. Толкова е просто. — Морисън се изправи и се върна на бюрото си, за да подчертае, че що се отнася до него, срещата беше приключила и проблемът решен.
— Но аз не мога да изоставя работата си — каза Чарлз, усещащ все по-силно отчаяние. — Не сега. Нещата вървят твърде добре. Какво ще стане с разработката ми на процеса на хибридомата? Това би трябвало да се вземе под внимание.