— Здрасти — каза тя. Ръкавиците и престилката й също заминаха в коша. — Идвате, за да видите Тад?
— Да, надявах се — каза Катрин. — Мисис Шонхаузер също ли е там?
— Да, всеки ден е тук, бедната жена. Не забравяйте престилката си. Мерките за сигурност са много строги.
— Аз… — започна Катрин, но забързаната сестра вече беше излязла.
Катрин рови из рафтовете, докато намери качулките и маските. Сложи си ги, чувствайки се смешна. Престилката беше наред, но тя само я наметна. С гумените ръкавици беше по-трудно и така и не успя да напъха докрай лявата. С полусложената ръкавица отвори вратата.
Първото нещо, което видя, беше голяма пластмасова преграда, опъната около леглото. Въпреки че през нея трудно се виждаше, Катрин успя да различи фигурата на Тад Шонхаузер. Под ярката флуоресцентна светлина момчето имаше блед, леко зеленикав цвят. Чуваше се слабо съскане от кислород. Мардж Шонхаузер седеше от лявата страна на леглото и четеше на светлината на прозореца.
— Мардж — прошепна Катрин.
Жената, също с маска и престилка, вдигна поглед.
— Да? — каза тя.
— Аз съм Катрин.
— Катрин?
— Катрин Мартел.
— За бога! — каза Мардж, когато успя да свърже името.
Тя стана и остави книгата си. Хвана Катрин за ръка и я отведе обратно в преддверието. Преди вратата да се затвори зад тях, тя отново погледна към Тад. Момчето не беше помръднало, въпреки че очите му бяха отворени.
— Благодаря ти, че дойде — каза Мардж. — Наистина оценявам жеста ти.
— Как е той? — попита Катрин. Странната стая, предпазните облекла… не беше окуражително.
— Много зле — каза Мардж. Тя свали маската си. Лицето й изглеждаше измъчено и напрегнато; очите й зачервени и подути. — Правиха му два пъти присаждане на костен мозък от Лиза, но не помогна. Никак.
— Говорих с Нанси тази сутрин — каза Катрин. — Нямах представа, че е толкова болен. — Катрин усещаше състоянието, в което се намираше Мардж. Напрежението й беше стаено, но почти на ръба, като вулкан, готов да избухне.
— Никога не бях чувала за апластична анемия — каза Мардж, опитвайки се да се засмее. Но вместо това се разплака.
Катрин също заплака, от съчувствие, и двете жени останаха няколко минути така, плачейки в прегръдките си. Най-после Мардж въздъхна, леко се отдръпна от Катрин и я погледна в лицето.
— О, толкова е хубаво, че дойде. Не можеш да си представиш колко съм ти благодарна. Едно от тежките неща при сериозните болести е, че хората те отбягват.
— Но аз нямах представа — повтори разкаяна Катрин.
— Не те обвинявам — каза Мардж. — Просто имах предвид хората изобщо. Предполагам, че те просто не знаят какво да кажат, или може би се страхуват от неизвестното, но се случва винаги, когато най-много имаш нужда от хора.
— Ужасно съжалявам — каза Катрин, защото не знаеше какво друго да каже. Искаше й се да беше се обадила преди седмици. Мардж беше по-възрастна от нея, по-скоро на годините на Чарлз. Но двете се разбираха добре и Мардж беше мила и й помагаше, когато Катрин дойде да живее в Шафсбъри. Другите жители на Нова Англия се държаха много студено.
— Не искам да си го изкарвам на теб — каза Мардж, — но съм толкова разстроена. Лекарите ми казаха тази сутрин, че болестта на Тад може да е фатална. Опитват се да ме подготвят. Не искам той да страда, но не искам и да умре.
Катрин бе шокирана. Фатална? Да умре? Такива думи можеха да се отнасят само за стари хора, не за малко момче, което само преди няколко седмици беше у тях, в кухнята им, и кипеше от живот и енергия. С мъка преодоля желанието си да избяга обратно долу, на първия етаж. Вместо това прегърна Мардж.
— Само че непрекъснато се питам, защо? — проплака Мардж, стараейки се да запази самообладание все пак. — Казват, че добрият Господ си има своите причини, но бих искала да знам защо! Тад беше толкова добро момче. И всичко изглежда така нечестно.
Извикала на помощ всичките си сили, Катрин започна да говори. Не беше обмисляла какво точно ще каже. То просто си дойде само. Заговори за Бог и смъртта по начин, който изненада и самата нея, защото не беше религиозна в традиционния смисъл на думата. Беше отгледана като католичка и дори за кратко време, когато беше на десет, разправяше, че ще стане монахиня. Но в колежа се обяви против ритуалите на църквата и дори бе станала донякъде догматик, но не си направи труда да преосмисли вярванията си. И все пак думите й вероятно бяха смислени, защото Мардж реагира; дали се дължеше на примирението й, или просто на човешката топлота, Катрин не успя да прецени. Но Мардж се успокои и дори съумя леко да се усмихне.