Предполагайки, че се намира в коридор, Чарлз хвърли няколко камъчета перпендикулярно на стената, която беше следвал. Камъните я удариха веднага и, протягайки ръце напред, Чарлз напипа отсрещната стена.
С краката си, Чарлз започна да подритва парчета паднала мазилка напред, за да е сигурен, че няма да падне в шахтата. Планът му успя и той бавно продължи напред, постигайки и известна увереност. Нямаше как да прецени изминатото вече разстояние, но реши, че е значително. После ръката му докосна друга дръжка. Опипвайки още малко напред, другата му ръка напипа дървена врата, отворена на около тридесет сантиметра. Самата брава липсваше. Чарлз с мъка я отвори докрай, тъй като беше полузарината с насъбрани по пода отпадъци. Много внимателно Чарлз влезе в стаята, като проверяваше пода с десния си крак. Усети тежка, задушаваща миризма. Сблъска се с някаква бала, а после разбра, че е стар, прогнил килим.
Зад себе си чу някой да вика от дълбините: „Искаме да поговорим с теб, Чарлз Мартел“. Гласът отекна в тъмнината. После чу тежки стъпки и някакви разговори. Облян от нова вълна страх, той пусна вратата и тръгна напряко на стаята, като размахваше наоколо ръце, в надежда да открие място, където да се скрие. Почти веднага се спъна в друг килим, после се сблъска с нисък метален предмет. Опипа горната му част и реши, че е някакъв преобърнат шкаф. Прескочи го и се пъхна под купчината вонящи килими. Скри се колкото се може по надълбоко и около себе си усети движението на малки крачета. Надяваше се да е обезпокоил просто мишки, а не нещо по-едро.
Освен луминесцентния циферблат на часовника си, не можеше да види нищо. Зачака, дъхът му звучеше рязко, в тишината чуваше ясно ударите на сърцето си. Беше заловен. Нямаше къде да избяга. Можеха да правят с него каквото си искат; никой не би могъл да намери тялото му, особено ако го хвърлеха долу в асансьорната шахта. Чарлз никога не беше изпитвал такъв безграничен ужас.
Светлината проблесна в коридора и изпрати леки отражения в стаята на Чарлз. Фенерите се придвижиха надолу по коридора и идваха по посока на Чарлз. За момент се скриха и настана абсолютен мрак. Дочу далечен плясък, сякаш от хвърлянето на голям предмет в шахтата, после смях.
Лъчите на фенерите се появиха отново в коридора, плъзнаха се и затърсиха. Сега той можеше да чуе всяка стъпка. С внезапен стържещ шум старата врата се разтвори и ярък сноп светлина заигра из стаята.
Чарлз скри главата си, подобно на костенурка, надявайки се преследвачът му да се задоволи само с един бегъл поглед. Но не стана така. Чарлз чу мъжът да рита купчината килими и видя светлината да пробягва през всеки сантиметър на пода. С болезнен ужас Чарлз разбра, че е на път да го открие.
Изскачайки от нищожното си прикритие, Чарлз се спусна към вратата. Преследвачът завъртя фенера си, очертавайки силуета му в рамката на вратата.
— Ето го! — извика той.
Възнамерявайки да се върне обратно по стъпките си, за да излезе от лабиринта, Чарлз тръгна надолу по коридора. Но се сблъска с друг преследвач, който идваше насреща и го сграбчи, изпускайки фенера си. Чарлз замахна в тъмното, опитвайки се отчаяно да се откопчи. Тогава, дори преди да усети болката, краката му се подкосиха. Мъжът го беше ударил отзад през коленете с палка.
Чарлз се строполи на пода, докато нападателят му се наведе да вземе фенера си. Другият мъж се показа от стаята, където преди това се беше крил Чарлз и освети сцената пред себе си. За пръв път Чарлз погледна мъжът, който го беше ударил. За свое удивление видя пред себе си Франк Нейлсън, шефът на полицията в Шафсбъри. Синята сержантска униформа, с всичките й шнурчета и украшения, включително кобур и пистолет, никога не беше му се струвала толкова приятна.
— Добре, Мартел, играта свърши, ставай! — каза Нейлсън, връщайки палката си в кожения й калъф.
Беше як мъж със зализана назад руса коса и корем, който изпъкваше над гръдния му кош, после се прибираше навътре, точно над колана на панталона му. Вратът му беше дебел колкото бедрото на Чарлз.
— Само как се радвам да те видя — каза Чарлз полуискрено, въпреки факта, че го беше ударил.
— Обзалагам се, че се радваш — каза Франк, хвана Чарлз за яката и го изправи на крака.
Чарлз залитна за момент, мускулите му не се подчиняваха.
— Белезници? — попита помощникът.
Казваше се Бърни Крофърд. Противно на шефа си, помощникът беше строен и висок, като баскетболен нападател.