— Има кръв на лицето ти — миролюбиво каза тя.
Чарлз изтърка с ръка мястото под носа си и после се вгледа в парченцата засъхнала кръв.
— Копелета! — каза той.
Настъпи пауза, докато Чарлз пиеше сайдера си.
— Ще ми кажеш ли къде си ходил и какво се е случило? — попита накрая Катрин.
— По-скоро първо бих изслушал какво е състоянието на Мишел — каза Чарлз, оставяйки чашата на масата.
— Сигурен ли си? — попита Катрин. Протегна ръката си и я сложи върху неговата.
— Какво искаш да кажеш, сигурен ли съм? — скара се Чарлз. — Разбира се, че съм сигурен.
— Не исках да прозвучи точно така — каза Катрин. — Зная, че си загрижен. Просто аз се тревожа за теб. Ти прие толкова тежко усложненията със сърцето на Мишел.
— Какво се е случило сега? — настоя Чарлз, повишавайки тон, обезпокоен, че Катрин се опитва да го подготви за някаква ужасна новина.
— Моля те, успокой се — кротко каза Катрин.
— Тогава кажи ми какво се е случило с Мишел.
— Просто тази нейна треска — каза Катрин. — Температурата се качва и лекарите се тревожат.
— О, господи! — каза Чарлз.
— Всичко друго изглежда наред. Пулсът на сърцето й остана нормален. — Катрин се страхуваше да му каже за косата на Мишел, която беше започнала да пада. Но д-р Кайцман беше казал, че е очакван и напълно възвратим страничен ефект.
— Някакви признаци за ремисия? — попита Чарлз.
— Мисля, че не. Не казаха нищо.
— Колко е температурата й?
— Доста висока. Беше четиридесет, когато заминах.
— Защо замина? Защо не остана?
— Аз предложих, но лекарите ме убедиха да си отида. Казаха, че родителите с болни деца трябва да внимават, да не пренебрегват останалите членове на семейството. И ми казаха още, че няма нищо, което да мога да направя. Трябваше ли да остана? Наистина не знаех. Искаше ми се да бъдеш там.
— О, господи! — отново каза Чарлз. — Някой трябва да е при нея. Високата температура не е добър признак. Лекарствата подкопават нормалните й защитни сили и явно не въздействат върху левкемичните клетки. Високата температура на този етап означава инфекция.
Чарлз рязко се изправи.
— Връщам се в болницата — твърдо каза той. — Още сега!
— Но защо, Чарлз? Какво можеш да направиш сега? — Катрин бе обхваната от паника и също скочи на крака.
— Искам да бъда до нея. Освен това, взех решение. Лекарствата ще се спрат. Или поне ще се намалят до нормалната доза. Правят си експерименти и ако експериментите им имаха шанс да успеят, вече щяхме да видим, че левкемичните й клетки намаляват. Вместо това броят им се е увеличил.
— Но лекарствата са излекували други случаи. — Катрин знаеше, че трябва на всяка цена да убеди Чарлз да не ходи в болницата. Ако отидеше, щеше да се стигне до криза… сблъсък.
— Зная, че хемотерапията е успяла да помогне на други — каза Чарлз. — За нещастие, случаят на Мишел е различен. Нормалната процедура вече се оказа безпомощна. Няма да позволя с дъщеря ми да си правят експерименти. Кайцман вече се възползва от своя шанс. Няма да допусна тя да се стопи пред очите ми както Елизабет.
Чарлз тръгна към вратата.
Катрин го хвана за ръкава.
— Чарлз, моля те. Не можеш да отидеш сега. Видът ти е ужасен.
Поглеждайки дрехите си, Чарлз призна, че Катрин е права. Но имаше ли значение това? Поколеба се, после изтича горе, смени дрехите си и изми лицето и ръцете си. Когато се върна долу, Катрин разбра, че решението му е окончателно. Щеше да отиде в болницата тази нощ и съвсем сериозно възнамеряваше да спре лекарствата на Мишел, нейния единствен шанс за живот. Още веднъж лекарите правилно бяха предвидили реакцията му. Катрин осъзна, че беше длъжна да му каже за настойничеството веднага, не можеше да си позволи да изчаква.
Чарлз облече изкаляното си яке, провери за ключовете на колана в джоба.
Катрин облегна гръб на рафта и се хвана здраво за ръба.
— Чарлс — започна тихо тя — не можеш да прекратиш лекарствата на Мишел.
Чарлз намери ключовете.
— Разбира се, че мога — убедено каза той.
— Бяха предприети някои мерки, така че не можеш — каза Катрин.
С ръка на вратата, Чарлз се спря. Думата „мерки“ му прозвуча зловещо.