Пристъпи крачка напред, но Катрин отново изпищя, прикривайки с тялото си превитото на пода момче. Джина се изправи между Чарлз и останалите, мърморейки нещо за дявола.
Чарлз вдигна поглед и видя обърканото лице на Жан Пол в рамката на вратата. Момчето се отдръпна назад, когато забеляза втренчения поглед на Чарлз. Поглеждайки отново към другите, Чарлз усети задушаващото го чувство на пълна изолация. Импулсивно се обърна и бързо напусна къщата.
Джина затвори задната врата след него, докато Катрин помагаше на Чък да се добере до един от столовете. Чуха как колата изсвистя надолу по алеята.
— Мразя го! Мразя го! — изкрещя Чък, притискайки стомаха си с двете ръце.
— Не, не — зауспокоява го Катрин. — Това всичко е един кошмар. После ще се събудим и той ще е изчезнал.
— Окото ти! — възкликна Джина, като се доближи до Катрин и повдигна лицето й.
— Няма нищо — каза Катрин.
— Нищо? Но то посинява. Мисля, че ще е по-добре да му сложиш лед.
Катрин се изправи и се вгледа в малкото огледало, окачено в коридора. Имаше малка цепнатина на дясната й вежда и окото й наистина посиняваше. Когато се върна в кухнята, Джина вече беше извадила табличката с леда.
Жан Пол се показа отново на вратата.
— Ако някога пак те удари, аз ще го убия — каза Чък.
— Чарлз младши — скара се Катрин — не искам да слушам такива приказки! Чарлз не е на себе си; намира се под голямо напрежение. Освен това нямаше намерение да ме удря. Само се опитваше да се освободи от ръцете ми.
— Мисля, че е пуснал дявола в себе си — каза Джина.
— Достатъчно, млъкнете вече — каза Катрин.
— Мисля, че е полудял — продължи Чък.
Катрин си пое въздух, готова да възрази на Чък, но се поколеба, защото коментарът на момчето я накара да се замисли, дали Чарлз наистина не беше изпаднал в нервна депресия. Лекарите го бяха споменали като вероятност, а досега се бяха оказали прави във всичко останало. Катрин се запита откъде ще намери сили, за да запази семейството си от разпадане.
Първата й грижа беше да осигури безопасност. Никога преди не беше виждала Чарлз да губи контрол. Като реши, че ще е по-добре да потърси някакъв професионален съвет, тя набра централата и поиска връзка с д-р Кайцман. Кайцман й се обади след пет минути.
Катрин му разказа цялата поредица от събития, включително факта, че Чарлз е взел решение да спре лекарствата на Мишел и допълни, че Чарлз е излязъл с колата си вероятно на път за болницата.
— Изглежда, че сме подали иск за попечителство точно навреме — каза д-р Кайцман.
Катрин не беше в настроение да се самопоздравява за успеха.
— Може и да е така, но съм загрижена за Чарлз. Не зная какво мога да очаквам от него.
— Точно в това е проблемът — каза д-р Кайцман. — Той може да се окаже опасен.
— Не мога да повярвам — каза Катрин.
— Това е нещо, в което не можем да бъдем сигурни, докато не го прегледа специалист. Но, повярвайте ми, съществува подобна вероятност. Може би е добре да напуснете къщата за ден-два. Имате семейство, с което трябва да се съобразявате.
— Предполагам, че бихме могли да отидем у майка ми — каза Катрин. Беше вярно, че трябваше да се погрижи за останалите, не само за себе си.
— Мисля, че така ще бъде най-добре. Докато Чарлз се успокои.
— А какво ще стане, ако Чарлз отиде в болницата тази нощ?
— Не е нужно да се тревожите за това. Ще предупредя в болницата и ще уведомя всички от етажа, че настойник сте вие. Не се безпокойте, всичко ще е наред.
Катрин затвори телефона, пожелавайки си да можеше да се чувства така оптимистично настроена, както д-р Кайцман. Тя все още имаше чувството, че нещата ще се влошат.
Половин час по-късно, обзети от доста лоши предчувствия, Катрин, Джина и двете момчета си проправиха път през снега, натоварени с пътни чанти и се качиха в голямата кола. Оставиха Жан Пол в дома на един негов съученик, където беше поканен да пренощува и продължиха към Бостън. Никой не проговори.
Единадесета глава
Минаваше девет, когато Чарлз стигна до Педиатричната болница. В пълен контраст на дневния хаос, сега улицата навън беше тиха и той намери място да паркира пред павилиона за вестници на медицинския център. Влезе през главния вход на болницата и се изкачи до „Андерсън 6“, като този път асансьорът беше празен.