— Не трябваше да прекъсвате тази система — каза сестрата, докато вървяха по коридора.
Чарлз не отговори.
— Ако искате да виждате дъщеря си — продължи сестрата, — ще трябва да го правите през нормалните часове и освен това, да идвате с придружител.
— Искам да видя картона й — любезно каза Чарлз, игнорирайки другите й забележки.
Сестрата продължи да върви; явно, идеята не й хареса.
— Това е мое право — простичко каза Чарлз. — При това аз съм лекар.
Сестрата неохотно се съгласи и Чарлз влезе в празната сега стая на сестрите. Картонът на Мишел невинно висеше на определеното си място. Той го извади и го разтвори пред себе си. Сърцето му се сви. Въпреки че беше подготвен, изпита шок от факта, че броят на левкемичните й клетки не беше спаднал. Всъщност, леко беше нараснал. Нямаше съмнение, че хемотерапията изобщо не й помага.
Придърпвайки телефона към себе си, Чарлз поиска разговор с д-р Кайцман. Докато чакаше връзката, прегледа останалите данни от картона. Графиката, отбелязваща температурата на Мишел, беше най-тревожна. Колебаеше се около 37,8 през следобеда, когато изведнъж беше скочила на 40. Чарлз прочете внимателно написания отчет на кардиолога.
Заключението беше, че вентрикуларната тахикардия е била причинена или от прибързаното подаване на втора доза „Донорубицин“, или от нахлуването на левкемични клетки в сърцето, или, вероятно от комбинация на двете. В този момент телефонът иззвъня. Беше д-р Кайцман.
И д-р Кайцман, и Чарлз направиха опит да се държат дружелюбно.
— Тъй като сте лекар — каза д-р Кайцман, — аз съм сигурен, че сте наясно, че ние лекарите често сме изправени пред дилемата дали да се придържаме към установените и най-добри методи на медицината, или да се съобразим с предпочитанията на пациента или на семейството му. Лично аз вярвам в първото и когато един лекар започне да прави изключения, независимо доколко са оправдани, то е все едно да отвори кутията на Пандора. Така че, налага се все повече и повече да разчитаме на решенията на съда.
— Но е ясно — каза Чарлз, контролирайки гласа си, — хемотерапията не помага в случая на Мишел.
— Все още не помага — призна д-р Кайцман. — Но е рано да се каже. Има още шанс. Освен това, че е и всичко, което можем да приложим.
— Мисля, че го правите предимно заради себе си — сряза го Чарлз.
Д-р Кайцман не отговори. Знаеше, че в думите на Чарлз имаше зрънце истина. Мисълта да не направи нищо, беше анатема за д-р Кайцман, особено ако се отнасяше за дете.
— Още нещо — каза Чарлз. — Мислите ли, че бензол може да е причинил левкемията на Мишел?
— Възможно е — каза д-р Кайцман. — Особено за този вид левкемия. Била ли е изложена на подобна опасност?
— Дълго време — каза Чарлз. — Една фабрика изхвърля бензол в реката, а езерото в нашата градина черпи водите си оттам. Готов ли сте да изразите мнение, че левкемията на Мишел е била причинена от бензола?
— Не бих могъл да направя това — каза д-р Кайцман. — Съжалявам, но може да е просто стечение на обстоятелствата. Освен това, досега за бензола е било доказано само, че причинява левкемия у лабораторни животни.
— За което вие и аз знаем, че следователно се отнася и за хората.
— Вярно е, но това не е доказателство, което би било прието в една съдебна зала. Съществува известен елемент на съмнение, независимо колко е малък.
— Значи няма да помогнете? — попита Чарлз.
— Съжалявам, но не мога — каза д-р Кайцман. — Но има нещо, което мога да направя и чувствам, че съм длъжен. Бих искал да ви посъветвам да потърсите консултация с психиатър. Преживяхте ужасен шок.
Чарлз си помисли да го прати по дяволите, но замълча. Вместо това затвори телефона. Изправи се и се замисли дали да не се промъкне обратно при Мишел, но прецени, че е невъзможно. Дежурната сестра го следеше с ястребов поглед, а единият от униформените пазачи все още беше в стаята и прелистваше списание „Пийпъл“.
Чарлз отиде до асансьора и натисна бутона. Докато чакаше, започна да обмисля действията, които би могъл да предприеме. Беше напълно сам и щеше да е още повече изолиран след срещата си с д-р Ибанез сутринта.
Елън Шелдън пристигна в Уайнбъргър по-късно от обикновено. Независимо от това не бързаше, защото пътеката до входната врата беше хлъзгава. Времето в Бостън беше оправдало очакванията за предишната нощ — започна се с дъжд, който премина в сняг и после пак в дъжд. Сега цялата къща се беше превърнала в лед. Когато Елън стигна до входа, вече беше осем и половина.