Когато вратата се затвори след него, Елън остана още цели пет минути в лабораторията, като непрекъснато следеше с поглед бавното отместване на голямата стрелка по циферблата на часовника. Чарлз не се върна, но тя все пак позвъни на портиера на института, за да се убеди, че наистина е излязъл. Едва след това набра номера на д-р Морисън. Още щом чу гласа му, съобщи, че Чарлз все още работи над собствения си проект; всъщност, дори разширява обема на изследванията и продължава да се държи по особен начин.
— Това е — каза д-р Морисън. — Това беше последната сламка. И никой не може да ни обвини, че не сме опитали, но за Чарлз Мартел работата в института Уайнбъргър приключи.
Проблемът да открие юридическо лице, което да представлява интересите му, се оказа по-труден, отколкото Чарлз си мислеше. Тъй като необосновано отъждествяваше уменията и познанията с внушителните на вид канцеларии, Чарлз се отправи към търговската част на Бостън и паркира колата си в гаража на правителствения център. Първата внушителна сграда с офиси беше на „Стейт стрийт“ 1. Имаше фонтан, разкошна фасада от полиран мрамор и цяла плеяда от цветни прозорци. В указателя бяха изброени множество адвокатски фирми. Чарлз си избра една от най-високите етажи: „Бегелман, Канелето и О’Мали“, като се надяваше, че разположението на канцелариите им би имало връзка с безупречната висота на услугите им. Оказа се, че единствената им връзка е високата такса.
Явно фирмата не очакваше случайни клиенти от улицата, така че Чарлз беше принуден да чака на едно канапенце, наричано кой знае защо канапенце за влюбени, но което би било толкова подходящо за любов, колкото някоя мраморна скамейка в парка. Адвокатът, който най-после прие Чарлз, беше възможно най-младшият партньор във фирмата. Изглеждаше му около петнадесетгодишен.
В началото разговорът протече добре. Младият адвокат изглеждаше искрено изненадан, че съдията е присъдил временно настойничество в отсъствието на една от съответните страни, на юридически родственик, вместо на кръвен родственик. Обаче мъжът започна да проявява по-малки симпатии, когато научи, че Чарлз възнамеряваше да прекрати лечение, предписано от специалисти. Независимо от това, той пак би бил готов да съдейства, ако Чарлз не беше се впуснал в разгорещени обвинения срещу „Рисайкъл Лтд“ и град Шафсбъри. Когато адвокатът подложи на съмнение правата на Чарлз да отправя подобни обвинения, се стигна до спор. После адвокатът обвини Чарлз в кверулантство6, което особено много разгневи Чарлз, тъй като не знаеше какво означава.
Чарлз си замина, без да си е осигурил юридически представител и вместо да опита при други фирми от сградата, направи справка в жълтите страници на указателя в една близка аптека. Отбягвайки шикозни адреси, Чарлз затърси адвокати, които работеха самостоятелно. Набеляза половин дузина имена и започна да звъни, задавайки им единствено въпроса, дали бяха заети или имат нужда от работа. Ако усетеше колебание в отговора, Чарлз прекъсваше линията и звънеше на следващия. На петия опит адвокатът отговори лично. Това хареса на Чарлз. В отговор на въпроса му, адвокатът каза, че умира от глад. Чарлз каза, че веднага тръгва към него. Преписа си името и адреса: Уейн Томас, 13, Братъл стрийт, Кеймбридж.
Нямаше фонтан, нямаше мрамор, нито цветни стъкла. Всъщност, 13 Братъл стрийт се оказа заден вход, до който се стигаше по една малка, прилична на каньон уличка. Зад металната врата започваше дървено стълбище. Горе на площадката му имаше две врати. Едната беше на някаква гледачка на ръка, а другата на Уейн Томас, адвокат. Чарлз влезе.
— Добре, човече, сядай и направо ми разказвай за какво си дошъл — каза Уейн Томас, издърпвайки един стол с права облегалка.
Докато Уейн си приготвяше един жълт бележник, Чарлз огледа стаята. Имаше само една картина: Ейб Линкълн. Иначе стените бяха прясно варосани. Имаше само един прозорец, от който се разкриваше миниатюрен изглед към „Харвард скуеър“. Подът беше покрит с дюшеме, неотдавна излъскано и полирано. Стаята имаше хладна, работна атмосфера.
— Съпругата ми и аз обзаведохме офиса — каза Уейн, забелязал огледа на Чарлз. — Харесва ли ти?
— Харесва ми — каза Чарлз.
Уейн Томас нямаше вид на човек, умиращ от глад. Беше як, почти двуметров негър в началото на тридесетте, имаше гъста брада. Облечен в син раиран костюм в три части, той излъчваше доминиращо присъствие.