Подавайки му копието на съдебното решение за временно настойничество, Чарлз разказа историята си. Уейн слушаше внимателно и не го прекъсваше като младия адвокат от „Бегелман, Канелето и О’Мали“, само си водеше кратки бележки. Когато Чарлз приключи, Уейн зададе няколко уточняващи въпроса. Накрая каза:
— Не мисля, че можем да направим много за временното настойничество преди гледането на делото. С посочването на служебен настойник те са защитили гърба си, но аз ще се възползвам от времето, за да подготвя делото така или иначе. А що се отнася до „Рисайкъл Лтд“ и град Шафсбъри, мога да започна веднага. Обаче тук възниква и въпросът за хонорара.
— На път съм да ми отпуснат три хиляди долара заем — каза Чарлз.
Уейн подсвирна.
— Ами аз не говоря за толкова много пари. Какво ще кажеш за петстотин?
Чарлз прие да изпрати парите веднага щом получи заема. Подаде ръка, за да се сбогува с Уейн и за пръв път забеляза, че на дясното му ухо имаше тънка златна обица.
По пътя обратно за Уайнбъргър Чарлз вече усещаше чувство на мъничко удовлетворение. Поне беше дал начало на юридическия процес и дори Уейн да не успееше напълно, той най-малкото щеше да причини известно неудобство и затруднения на противниците на Чарлз. Отвън, пред дебелата стъклена врата, изчака с нетърпение. Мис Андрюс, която явно го беше видяла, предпочете да довърши реда си, който печаташе на машината и едва след това да натисне бутона за вратата. Когато Чарлз мина покрай нея, тя вдигна телефона. Това не беше добър знак.
Лабораторията беше празна. Той извика Елън и тъй като не получи отговор, отиде да я потърси в помещението с животните, но я нямаше и там. Когато погледна към часовника, разбра защо. Елън явно беше излязла на обяд. Той се приближи до работното й място и забеляза, че разтворът, който беше приготвил от левкемичния антиген на Мишел, не беше докоснат.
Връщайки се до бюрото, той отново позвъни на мисис Амендола от Агенцията за опазване на околната среда, за да провери дали е успяла да постигне нещо с отдела на инспекторите. С лошо прикрито раздразнение тя му каза, че неговият проблем не е единственият, върху който работи и че би предпочела да му се обажда тя, а не обратно. Запазвайки самообладание, Чарлз се опита да се свърже с регионалния директор на Агенцията, за да направи официално оплакване от организацията на работата им, но се оказа, че той е във Вашингтон, на съвещание за новите разпоредби за работа с опасни материали.
Стараейки се отчаяно да съхрани доверието си към концепцията за демократичния избор на управляващите органи, той позвъни на губернатора на Ню Хемпшир и на губернатора на Масачузетс. И в двата случая резултатът бе еднакъв. Не успя да се пребори със секретарките, които неизменно го препращаха към щатските комисии за контрол върху замърсяването на водата. Без значение какво им казваше, включително и факта, че вече е звънял на тези комисии, секретарките бяха непреклонни и накрая се предаде. Тогава се обади на сенатора на Демократичната партия от Масачузетс.
В началото отговорът от Вашингтон звучеше обещаващ, но после започнаха да го прехвърлят към служители от все по-ниско и по-ниско ниво, докато най-после откриха някой, запознат с въпросите на околната среда. Независимо от съвсем определеното оплакване на Чарлз, сътрудникът строго поддържаше разговора на общи теми. С нещо, което звучеше като подготвена реч, мъжът цели десет минути говори по въпроса колко много се грижи сенаторът по проблемите, свързани с околната среда. Докато чакаше той да направи пауза в пропагандата си, Чарлз видя Питър Морисън да влиза в лабораторията. Затвори телефона, когато сенаторският сътрудник беше по средата на някакво изречение.
Морисън беше влязъл с усмивка на победител, но когато Чарлз се обърна с лице към него, той забеляза, че Чарлз също се усмихваше весело. Усмивката на Морисън изгасна.
Чарлз изпита усещането, че най-после е в състояние да разбере д-р Морисън. Той беше бивш научен работник, който се беше обърнал към административната работа просто като начин, за да спаси собственото си его. Под излъсканата външност той разбра, че все още научният работник беше кралят и по тази причина ненавиждаше факта, че е зависим от способностите и от работата на Чарлз.
— Трябва да се явиш незабавно в канцеларията на директора — каза д-р Морисън. — Не си прави труда да се бръснеш.
Чарлз се изсмя високо на последната реплика, защото знаеше, че беше с цел сериозна обида.