— Така се говори.
— И то хора от всякакви рангове — косачи и капитани на баржи, месари и пекари. Може би и художници.
— Не и аз — отвръща художникът. — Не разбирам нищо от бизнес.
— О, нито пък те. Но огромни състояния се печелят и губят. Тези нови хибриди, които се отглеждат, достигат до абсолютно главозамайващи цени. Хиляди флорини, само трябва да знаете кога да купувате и кога да продавате. — От вълнението гласът на Корнелис става по-писклив; самият той се е облагодетелствал значително от тази мания по лалетата. — Представете си, една луковица от Semper Augustus — те са най-красивите и най-ценните — та, миналата седмица, една такава луковица беше продадена за шест породисти коня, три мяха с вино, дузина овце, две дузини сребърни бокали и морски пейзаж от Есаяс ван де Велде!
Художникът повдига вежди и продължава с работата си. Едно листче се отронва от лалето като отрязана дантела. Пада върху масата. Шъът… шъът… шъът… — чува се звукът от метлата на Мария. Чува се тананикането ѝ. Атмосферата в стаята е сънлива и упоителна. Внезапно Корнелис изпитва самота, сякаш пътува в карета и всички останали са заспали. Защо жена му не отговаря?
— Това не е местно растение, разбира се, произхожда от Турция. Когато бях млад, лалетата бяха известни само на познавачите — аристократите и градинарите. Но всички ние сме изобретателни хора и умеем да отглеждаме растения, нали? Подхранвана от нашата плодородна почва, скромната луковица се разви в дори още по-пищни и великолепни видове. Нищо чудно, че хората започват да губят здравия си разум, защото дори мъртво лалето продължава да е красиво. Вашите колеги са го обезсмъртили върху платното — братята Босхарт, Ян Давидс де Хем — картини с изумителен реализъм, които за разлика от цветята, които изобразяват, ще продължават да цъфтят за идните поколения…
— Моля Ви, спрете да говорите — казва Ян. — Опитвам се да нарисувам устата Ви.
София изсумтява. Засмива се, но бързо преглъща смеха си. Кожата на Корнелис пламва, сякаш някой му е зашлевил плесница. Къде е уважението? Има толкова много неща, на които може да научи съпругата си, толкова много години натрупан опит на този свят. Понякога подозира, че вниманието ѝ му се изплъзва. Тя е толкова млада, толкова красиво същество, но главата ѝ е пълна с глупости. Изведнъж изпитва тъга по първата си съпруга Хендрике. Колко отговорна и надеждна беше тя. Хендрике никога не караше кръвта му да кипи, никога не беше изпитвал към нея това, което изпитва към София, но тя беше истински спътник в живота. София е с толкова променливи настроения — една минута любяща, в следващата разсеяна и вятърничава. През последните няколко дни се държи доста странно.
Лицето му придобива сериозно изражение. Изпъчва гърди и стиска здраво бастуна си. Не е напълно сигурен, че този човек му харесва. Самата София изрази съмненията си относно него. Но вече са започнали; по-добре да доведат нещата докрай.
8
Картината
Колко картини са съхранили образа на божествена красота, чието естествено проявление бързо е било погубено от времето или смъртта. Затова работата на художника е по-благородна от тази на природата, неговата господарка.
Леонардо да Винчи
Ян ван Лоос не рисува устата на стария мъж. Рисува устните на София. Смесва охра, сиво и кармин върху палитрата си, за да получи розово, и с любов нанася боята върху платното. Тя е впила поглед в него. За момент, докато старият мъж говореше, устните ѝ се извиха в усмивка — съучастническа усмивка. Той рисува именно духа на тази усмивка, макар вече да си е отишъл.
В къщата не се чува нито звук. Картината, когато бъде завършена, ще представлява сцена, от която лъха пълно спокойствие. На долния етаж Мария спи. Изтощена от любов, тя дреме на един стол в кухнята. Вилем се беше промъкнал в леглото ѝ предишната нощ и си беше тръгнал призори. Докато тя спи, котаракът влачи парче писия по пода. И той е напълно безшумен. Никой не забелязва тази дребна кражба.
На горния етаж някой друг също извършва кражба. И Корнелис е сънлив. Слънчевите лъчи струят през прозореца на библиотеката. Тук има каменна камина с подпори във формата на кариатиди. Гърдите им се къпят в светлина. Фосилите чакат, чакат вече столетия.
Минава половин час. Художникът едва е докоснал платното. Не може да откъсне поглед от София. Зад нея на стената виси Свалянето на Христос от кръста. Това е италианска картина от школата на Караваджо. Свалят Христос. Светлина облива голото му тяло. Той не е блед, безжизнен северен Христос. Той е истински мъж — широки рамене, мускули, изпъкнали вени. Страдал е и е бил погубен. Изпълва цялата рамка с тежестта си, сякаш ще се свлече върху позиращата под него двойка.