И тогава той ме изненадва:
— За тази цел наех един художник. Името му е Ян ван Лоос, той е един от най-обещаващите творци в Амстердам — натюрморти, пейзажи, но най-вече портрети. Ще дойде по препоръка на Хендрик Ойленбург, който, както знаеш, е търговец с изтънчен вкус — току-що пристигналият от Лайден Рембранд ван Рейн е едно от неговите протежета.
Така ме поучава съпругът ми. Казва ми повече, отколкото бих желала да знам, но тази вечер думите му се стелят около мен безшумно.
Ще ни нарисуват портрет!
— Той е на тридесет и шест, на същата възраст като нашия горд млад век.
Корнелис пресушава чашата си до дъно и си налива друга. Опиянен е от представата за нас, двамата, обезсмъртени върху платно. Когато пие бира, му се приспива, но виното го настройва патриотично.
— Ние, живеещи в най-великия град, дом на най-великата нация на земното кълбо. — Аз съм единствената, която седи срещу него, но той говори сякаш се обръща към по-широка публика. Над пожълтялата брада бузите му са поруменели. — Защото, нима Вондел не описва Амстердам така: Кои води не са засенчени от платната на корабите ù! На кое тържище не се продават стоките ù? Кои народи не е виждала тя, облени от лунна светлина, тя, която сама определя законите на целия океан?
Той не очаква отговор, защото аз съм просто една млада съпруга с твърде малко житейски опит отвъд тези стени. Единствените ключове, които висят закачени на кръста ми, са тези за раклите с чаршафите ни, защото всичко от по-голяма важност е все още заключено за мен. Всъщност се чудя какви дрехи да облека за портрета си. До това се ограничава светът ми засега. Никакви океани и империи.
Мария донася чиния с херинга и се оттегля, подсмърчайки. Мъглата се просмуква в къщата откъм морето и тя кашля по цял ден. Но това не сломява духа ѝ. Сигурна съм, че тайно си има любовник; тананика си в кухнята и понякога я хващам да стои пред огледалото и да прибира косата си обратно под шапчицата. Ще разбера. Ние сме довереници, или поне дотолкова, доколкото обстоятелствата го позволяват. Откакто не живея със сестрите си, имам само нея.
Художникът ще дойде другата седмица. Съпругът ми е ценител на картините, къщата ни е пълна с тях. Зад него на стената виси платното Сузана и старците[2]. Възрастните мъже наблюдават младото момиче, докато се къпе. Денем слънцето огрява похотливите им лица, но сега, осветени само от свещта, те са се оттеглили в сенките; единственото, което виждам, е пищната ѝ бледа плът над главата на съпруга ми. Той поднася рибата към устата си заедно с чинията. Колекционира красиви вещи.
Вече си ни представям като картина. Корнелис — с бяла дантелена яка на черен фон, брадата му се мърда, докато се храни. Херингата лежи в чинията ми, лъщящата ѝ кожа на райета — разкъсана, за да разкрие бялата ѝ плът; разтворените устни на питката ми хляб. Грозде — сочно и тъмно на светлината на свещта; калаен бокал с матов отблясък.
Виждам ни там, седнали на масата в трапезарията, неподвижни в нашия замръзнал миг, преди всичко да се промени. След вечеря той ми чете от Библията:
— Всяка плът е трева, и всичката ѝ красота е като полско цвете. Тревата изсъхва, цветето увяхва, щом духне върху него духане от Господа: тъй и народът е трева…[3]
Но аз вече вися на стената и ни наблюдавам оттам.
2
Мария
Тя трябва да следи усърдно за поведението на слугите си — какви срещи и поздрави, какви закачки и заигравки, какви думи и мимики се разменят между мъжете и домашните прислужници, за да не бъдат пренебрегнати подобни прояви, защото от тях следва необузданост, истинско безразсъдство в домовете, което очерня репутацията на самите господари.
Дж. Дод и Р. Кливър, Богоугодна форма за ръководене на домакинството, 1612
Мария, домашната прислужница, упоена от любов, търка медния тиган до блясък. Тя е изпълнена с копнеж; усеща се някак бавна, сякаш се движи под вода. Отражението на лицето ѝ, разкривено от извитата повърхност на метала, ѝ се усмихва. Тя е едро, червендалесто селско момиче със здрав апетит. Съвестта ѝ също е здрав и приспособим орган. Когато води Вилем в леглото си, дълбоко в нишата зад кухненския огън, тя дърпа завесата, за да се скрие от Божието неодобрение. Далече от очите, далече от сърцето. Все пак тя и Вилем ще се оженят някой ден.
2
Сцена от Книгата на пророк Даниил (13 глава), в която двама старейшини наблюдават праведната Сузана, докато се къпе в градината на съпруга си. Тъй като тя не отговаря на похотливите им желания, те я набеждават несправедливо, че има любовник. Пророк Даниил я спасява от осъждане на смърт, като разобличава лъжците. — Бел. прев.