Минутка по-късно, зачервена и запъхтяна, вдига резето на вратата. Там стои мъж. Нисък и смугъл — с лъскави черни къдрици, сини очи и кадифена барета на главата.
— Имам уговорка — казва той. — Дошъл съм да рисувам портрет.
3
София
Узрялата круша сама пада в ръката.
Якоб Катс, Морални емблеми, 1632
— Тоест ръката ми трябва да лежи върху бедрото? — Корнелис се извръща леко към художника. Гърдите му са изпъчени, а в другата ръка държи бастуна си. Облякъл е палто от брокат и носи черния си цилиндър; сресал е брадата и заострил мустаците си. Днес си е сложил яка рюш — надиплена и снежнобяла. Тя отделя тялото от главата му, която сякаш е сервирана върху поднос. Опитва се да скрие вълнението си.
— Нали знаете поговорката — Не можеш да преградиш потока със стена, защото водата ще бликне отнякъде другаде? Макар че варосахме църквите си и забранихме светите образи в тях — той накланя глава към мен, — тук трябва да помоля съпругата си за извинение, защото тя е католичка… въпреки че нашата Реформаторска църква оттегли благословията си от художниците, техният талант изби от други места и ние сме облагодетелствани, защото сега те изобразяват нашия ежедневен живот с проникновение и любящо внимание към детайла, а това, без да звуча богохулно, граничи с безсмъртие.
Очите ми срещат тези на художника. Повдига вежда и се усмихва. Как се осмелява! Извръщам поглед.
— Мадам, моля, дръжте главата си неподвижно — казва той.
Рисува ни в библиотеката на съпруга ми. Завесите са дръпнати; слънцето струи в стаята. Огрява витрината, пълна с чудновати предмети — фосили, статуетки, черупка от наутилус върху сребърен плинт[5]. Върху масата, покрита с турска покривка, има глобус на света, везна и човешки череп. Глобусът символизира търговията на съпруга ми, защото той е търговец. Притежава склад на пристанището; внася зърно от балтийските страни и ценни подправки от Ориента. С кораби изпраща платове до страни, които се простират отвъд моя тесен хоризонт. Той с гордост излага на показ богатството си, но и като добър калвинист проявява скромност заради преходността на земните богатства — затова държи везната, заради претеглянето на нашите грехове в деня на Страшния съд; затова е и черепът. Суета, суета, всичко е суета. Той искаше да сложи ръка върху черепа, но художникът промени позата му.
Корнелис говори. С крайчеца на окото си виждам как брадата му помръдва, като жълто космато животинче върху яката му. Тихичко му правя знак да спре.
— Аз съм късметлия, че посредством усилията си съм достигнал до това положение — заможен съм и с висок ранг. — Той прочиства гърлото си. — Но най-големият ми късмет е, че притежавам скъпоценен камък, пред който и рубините бледнеят — визирам моята драгоценна София. Защото най-голямата радост и утеха за един мъж е щастливият дом, където той може да затвори вратата след тежкия работен ден, да намери спокойствие и разтуха пред камината и да се наслаждава на любящите грижи на благословената си съпруга.
Сподавен кикот. Художникът потиска смеха си. Зад статива си той отново обръща очи към мен; усещам погледа му, въпреки че моят е фиксиран върху стената. Мразя го.
А тепърва предстои по-лошо.
— Единствената ми тъга е, че все още не чуваме топуркане на малки крачета по коридора, но да се надяваме, че това скоро ще се промени — засмива се съпругът ми. — Защото макар и листата ми да са съсухрени, жизнените ми сокове все още се надигат.
Не! Как можа да изрече подобно нещо? Погледът на художника отново среща моя. Ухилва ми се — бели зъби. Оглежда ме от глава до пети, поглъща ме. Роклята ми изчезва и аз стоя пред него, гола.
Искам да умра. Цялото ми тяло пламва. Защо правим това? Как може Корнелис да говори по този начин? Това е заради вълнението му, че ще ни нарисуват портрет, но все пак, как може да ни излага така?
Иззад статива художникът ме наблюдава. Сините му очи се впиват в душата ми. Той е дребен, жилав мъж с буйна черна коса. Главата му е наклонена на една страна. Хладнокръвно обръщам поглед към него. И тогава осъзнавам — той всъщност не гледа мен. Гледа композицията, която ще рисува. Избърсва четката си в едно парцалче и се намръщва. Аз съм просто предмет — кестенява коса, бяла дантелена яка и синя копринена рокля шанжан[6].
Това ме дразни. Аз не съм овнешки бут! Сърцето ми тупти; чувствам се замаяна и объркана. Какво ми става?
— Колко време ще отнеме? — питам студено.