— Вече сте изморена? — художникът пристъпва към мен и ми подава кърпичка. — Зле ли Ви е?
— Съвсем добре съм.
— Подсмърчате цяла сутрин.
— Просто настинка. Хванах я от прислужницата.
Няма да използвам кърпичката му. Изваждам собствената си и лекичко избърсвам носа си. Той се доближава до мен; усещам мирис на ленено масло и тютюн.
— Не сте щастлива, нали? — пита той.
— Какво искате да кажете, сър?
— Имам предвид — не сте щастлива, че се налага да стоите права.
Той издърпва един стол.
— Седнете тук. Ако преместя това… и това…
Приближава масата. Движи се чевръсто, докато пренарежда мебелите. Дърпа глобуса настрана и прави крачка назад. Работи в пълна концентрация. Кафявият му елек е изцапан с боя.
След това кляка пред мен. Повдига лекичко подгъва на роклята ми и разкрива върха на пантофа ми. Сваля си баретата и се почесва по главата. Свеждам очи надолу към къдриците му. Сяда на пода, поглежда ходилото ми, протяга ръка и го обгръща с длан. Премества го малко по-надясно и подрежда гънките на роклята ми.
— Жена като Вас заслужава да бъде щастлива — промърморва той.
Връща се зад статива си. Казва, че ще ни посети три пъти, за да му позираме, а после ще довърши платното в ателието си. Сега говори съпругът ми, разказва му за човек, когото познава — приятел на бургомастера[7], който изгубил кораб в морето, а с него и огромно състояние — бил потопен от испанците. Гласът на Корнелис отеква надалеч. Аз седя. Памучният корсет стяга гърдите ми; бедрата ми горят под фустата. Усещам гърлото си, ушите, пулсиращата кръв. Тялото ми трепери, но това е, защото имам треска. Затова всичко ме боли, затова се чувствам хем тежка, хем лека като перце.
Художникът работи. Погледът му се стрелва към мен и после обратно към платното. Докато рисува, усещам как четката му докосва кожата ми…
В леглото съм със сестрите си. Държа очите си затворени, защото знам, че той седи там и ме гледа. Червеният му език пробягва по зъбите. Ако отворя очи, вълкът ще е там, приклекнал до леглото ми. Сърцето ми се свива. Шепна молитва… Дево Марийо, майко Божия… Усещам горещия му дъх на месо върху лицето си. Дланите му обгръщат наболите ми гърди. Шепна по-бързо, иска ми се да се доближи още.
4
Мария
Дългът изисква да работя, но любовта не ме оставя на мира.
Не ми се прави нищо;
Мислите ми се подхранват от Любов, Любовта подхранва
мислите ми,
А когато се съпротивлявам, съм безсилен.
Всичко, което правя, е против волята и желанията ми,
Защото ти, о, неуморна Любов, ме държиш под своята власт!
Я. X. Крул, 1644
— Обичам го. Когато ме докосне, тръпки побиват цялото ми тяло. Когато ме погледне, се разтапям отвътре. — Мария се обляга на раклата със спално бельо и затваря очи. — Толкова съм щастлива, че ще се пръсна. О, мадам, ще го обичам винаги, винаги и ще имаме шест деца, защото тази сутрин изядох една ябълка, докато си мислех за него, и когато изплюх семките, бяха шест.
Мария притиска чаршафите към гърдите си. Тя нямаше намерение да признава всичко това, но думите бяха бликнали сами. Няма друг, с когото да сподели, освен с господарката си; тя е единствената ѝ довереница, защото Мария не познава никого в Амстердам; само продавачите и своя скъп любим — нейния замислен, привързан, смешен Вилем с рибени пръсти.
— Обичам го до смърт.
София не отговаря. Взима чаршафите от ръцете на прислужницата и ги слага върху раклата. Котаракът се отърква в краката ѝ и като не получава никаква ответна реакция, отива при Мария и се отърква и в нейните. Мести се ту към едната, ту към другата жена в търсене на взаимност, но те са някъде далеч, потънали в собствените си мечти.
Двете кихат едновременно. Мария се засмива на това съвпадение, но София сякаш дори не забелязва. Това дразни прислужницата, която очаква ентусиазирани въпроси от страна на господарката си. Кой е той? Кога се запознахте? Намеренията му почтени ли са? (Да.)
Навън светлината чезне. София затваря раклата и се обляга на нея. Така подпряна изглежда като кукла. Носи същата синя копринена рокля от позирането тази сутрин, но сега е сложила и златно разпятие на гърдите си. Изглежда бледа; без съмнение, защото не се чувства добре, макар че отказва да си легне. Мария я намира за много красива по някакъв изтънчен начин. Покрай нея самата тя се чувства като топка тесто. Днес господарката ѝ наподобява порцеланова кукла, която може да се счупи.