Якоб може само да се радва на подобно нещо. Знае, че талантът му е толкова голям, колкото и на учителя му. Това, в комбинация с упоритото му трудолюбие, ще го превърне в далеч по-преуспелия от двамата. Понякога Якоб си мисли, че той е този, който трябва да даде няколко урока на учителя си.
И тогава пада гръм от ясно небе. Първата седмица на ноември е. Предложиха на Ян важна поръчка: групов портрет на регентите на Болницата за прокажени. А той не я прие.
— Защо? — пита го Якоб с четка в ръка.
— Защото трябва да замина.
— Моля?
Ян си поема дъх.
— Трябва да ти се извиня, Якоб. Възнамерявах да ти кажа.
Отпуска се тежко на леглото.
— Нещата са… ами, така да се каже, малко усложнени напоследък. Трябва да замина на презокеанско пътуване.
— Кога?
— След две седмици. Спешно е.
— Кога ще се върнете?
Ян поклаща глава.
— Няма да се връщам. Ще замина завинаги. — Поглежда нагоре към Якоб, сякаш го вижда за първи път. — Много съжалявам.
Разтреперан от гняв, Якоб оставя четката си.
— Не можете да го направите, сър. Сключили сте договор да ме обучавате за период от две години…
— Ако знаеше обстоятелствата…
— Дали сте дума!
— …може би щеше да разбереш…
— Родителите ми Ви плащат по петдесет флорина годишно...
— Ще възстановя средствата…
— А изпитът ми? Ами, членството ми в гилдията…
— Ще ти намеря друг маестро. Матеус може да те вземе, сигурен съм, че ще намери място за теб… ще настоявам…
— Ти… ти… — Якоб търси подходящата дума. Не е свикнал да псува. — Ти, нещастник такъв!
Ян става и слага ръка върху рамото му.
— Якоб, повярвай ми. Става въпрос за нещо изключително важно.
— Важно за теб.
Якоб се изплюва и отблъсва ръката му. Точно тогава се чува почукване. Ян отваря вратата.
В стаята влиза момче. За момент Якоб си мисли: Това е лъжа. Ян иска да се отърве от мен, за да може да си вземе друг ученик. Твърде талантлив съм — това е истината — завижда, че ще го надмина.
Якоб греши. Момчето подава на Ян плик. Ян го отваря и поглежда съдържанието му. После отива до сейфа си и се рови из книжата си. Изважда портмоне с пари и дава на момчето.
— Ето депозита. Кажи му, че ще заплатя пълната сума в съответния ден — всичко уговорено е уредено.
Драсва нещо върху лист хартия.
— Ето бележката.
По-късно Ян излиза. Никога не си прави труда да заключва сейфа; това е най-немарливият мъж, когото познава.
Якоб отваря сейфа и изважда плика. Отваря го. Вътре има два билета за борда на Императрицата на Изтока, който отплава на петнадесети ноември за Батавия, Източните Индии.
38
Мария
Макар да е уловена в мрежата, птицата все още може да отлети.
Якоб Катс, Морални емблеми, 1632
Мария преносва. Бебето трябваше да се роди първата седмица на ноември а вече е дванадесети. Тя е разкъсвана в две посоки. Ще ѝ се бебето да побърза и да се роди; иска всичко това да приключи. Дори изпитва известно чувство на дълг към другите — колкото по-бързо представи своята част от сделката, толкова по-скоро могат да си тръгнат. София ѝ каза, че билетът им е резервиран за петнадесети този месец. Времето изтича. Ако бебето не се роди дотогава, ще се наложи да отменят резервацията и да заминат на по-късна дата, но това може да е със седмици, дори месеци по-късно. Мария дотолкова е със съзнание на прислужница, че въпреки всичко все още е вярна на своя дълг.
От друга страна, е ужасена. Това е като да те разкъсват на парчета, казваше баба ѝ, докато биеше маслото. Сякаш всичките ти черва излизат навън. Туп-туп, удряше тя с буталото. Като да те разпорят с нагорещен до червено нож.
На Мария ѝ липсва баба ѝ, липсва ѝ майка ѝ. Сега, когато моментът наближава, копнее те да са тук, дори по-силно, отколкото копнее за Вилем. Кой ще се грижи за нея. Не и господарката ѝ, това е сигурно. Тя ще е заета някъде другаде. Мария се чувства напълно сама.