Тази нощ спи неспокойно. Бебето рита. Коремът ѝ е като камък; не може да се завърти в леглото. Моли се на бебето: не се раждай утре, не и на злощастния тринадесети. Моля те, изчакай до следващия ден.
Тя отново сънува своя сън. Колко безболезнено се изсипват бебетата ѝ навън, цели пасажи… Тя се носи из потъналите стаи, плува в подводния си дворец, бебетата ѝ проблясват зад нея.
На следващата сутрин тя реже главите на хамсията, когато болките започват.
39
София
Каквото посееш, това ще пожънеш.
Якоб Катс, Морални емблеми, 1632
Чувам вик и се затичвам към кухнята. Мария е превита надве.
— Започва се — прошепва тя.
Помагам ѝ да се качи в таванската стая — един етаж стълби, после още един, и още един. Имам чувството, че минава цяла вечност. Най-горе Мария получава още една контракция и се налага да седне.
Подготвила съм дърва за огън в малката стая. Запалвам ги и поставям Мария на леглото.
— Искам мама — проплаква Мария. — Не ме оставяйте сама.
— Ще се върна след минута.
— Не ме оставяйте.
Втурвам се надолу по стълбите и навън от къщата.
40
Госпожа Моленер
Страхът е велик изобретател.
Якоб Катс, Морални емблеми, 1632
Госпожа Моленер седи в салона си. Пее песничка на бебето Лудолф, докато му бърше дупето.
Бебето Лудолф я гледа с дълбоко разбиране. Каква щастливка е. Всеки ден, преди да стане, госпожа Моленер отправя благодарствена молитва. Живее в хубава къща на Херенграхт. Съпругът ѝ е мил мъж, който обича семейството си. Като главен инспектор по хигиената, той заема важно място в обществото. Дарява щедро на бедните и има красив баритонов глас. Вечер той седи с нощната си шапчица, облечен в нощница, заобиколен от децата си, и казва: Няма по-голямо щастие на земята от това. Играе на шашки търпеливо, с часове, с най-големия им син.
Силно тропане по входната врата изважда госпожа Моленер от унеса ѝ. Прислужницата въвежда съседката ѝ в доста напреднала бременност София.
— Бебето е напът — задъхва се София, като се държи за корема. — Моля Ви, можете ли да предадете съобщение на съпруга ми долу, в складовете? — тя млъква и се превива от болка. Поема си тежко въздух и после пак се изправя. — И дали бихте могли да изпратите кочияша на този адрес? — Тя пъха лист хартия в ръката на госпожа Моленер. — Там живее акушерката. Кажете ѝ, че е спешно.
Госпожа Моленер става.
— Скъпа моя, ще дойда с теб в къщата…
— Не! Прислужницата ми ще се грижи за мен, докато пристигне акушерката.
София бързо си тръгва. Госпожа Моленер се намръщва. Защо, за бога, прислужницата не донесе бележката? Представете си, да остави господарката си да се разхожда в такова състояние. Каква дебела, мързелива повлекана е тази Мария! Госпожа Моленер винаги си го е мислела. Когато и да я види напоследък, тя все седи и си почива от не особено тежките си задължения. Наедряла е от мързел. А също така е и устата.
Госпожа Моленер измива дупето на Лудолф с влажна кърпа. Нейната прислужница никога не би се държала така. Но тя винаги е била благословена да има отлични слуги. Това е още един от аспектите на огромното ѝ щастие.
41
Корнелис
Как гледаш в унес цветето и мислиш — о, колко е прекрасно!
И, о, то вече вехне под огнени лъчи на слънце ясно.
Внимавай — само Божието слово никога не прецъфтява.
А останалият свят какво е, какво ли представлява? Нищо.
Ян Брьогел Старши
Корнелис крачи нагоре-надолу. Викове от болка долитат от спалнята на София. Всеки писък пронизва сърцето му. Де да можеше да износи детето вместо нея. Би дал всичко — къщата си, богатството си — за да облекчи агонията ѝ.
На масата стои пясъчният часовник. Обръща го вече два пъти; родилните ѝ мъки продължават от два часа. Крачи напред-назад. Мраморните квадрати измерват интервалите между виковете ѝ… черно… бяло… черно… бяло… като някаква гротескна игра на шах. Не сме нищо друго освен пешки в ръцете на Бог.