Анонимен
Корнелис пуска лекаря в къщата. И двамата са подгизнали. Доктор Зорг се отправя към стълбите. Когато Корнелис се опитва да тръгне с него, той слага ръка на рамото му.
— Останете тук, сър — заповядва му той.
— Но аз…
— Мястото на съпруга не е там. Ако искате да сте полезен, донесете още гореща вода.
Той бързо се качва по стълбите.
— Мария! — изкрещява Корнелис.
Няма отговор. Къде е това момиче?
От спалнята долита писък. Кръвта на Корнелис се смразява. Само да можеше да утеши жена си. Знае, че мястото на съпруга не е там, но сърцето му се къса.
В кухнята налива вода в тенджерата. Ръцете му треперят. Трябва да се довери на този лекар, но защо, о, защо София настоя да ползват неговите услуги, вместо тези на доктор Бруш? Има нещо странно в доктор Зорг — този фъфлещ глас, тези широки жестове. Освен това има червена коса, а това винаги е знак за съмнителна почтеност.
Корнелис слага водата на печката и запалва огъня. Рядко идва в кухнята; това е царството на София и прислужницата ѝ. Корнелис гледа медните тигани, висящи по стените.
В шкафовете със стъклени витрини зърва дъските за рязане и купите за сос, които са му познати от хилядите приятни вечери. Колко спретнато е нейното малко царство, където с помощта на прислужницата си приготвя гозбите му със съпружеска всеотдайност! На масата има покрита чиния. Повдига похлупака. Там лежат обезглавени хамсии. Изглеждат жално — телата на една страна, главите на купчинка. Триъгълните главички го гледат с лъскавите си зли очички.
44
Ян
Обуздай желанията си,
ако не искаш да всееш смут в живота си.
Аристотел
Паднал е мрак. Дъждът бие по прозорците. Изминаха седем часа, а още няма никаква вест. От известно време Ян спря да очаква бележка, но почти усеща хората в този град, които са в очакване, готови за действие. Раждането на Мария е запалило бавно горящ фитил.
Седем часа! Как се влачи времето, но раждането може да отнеме и двойно повече. И тройно. Майка му му беше казвала, че на него му отнело два дни да излезе на този свят и това почти я убило. Той копнее да отиде в къщата на Херенграхт, за да провери дали всичко върви по план. Ако не го види с очите си, почти не може да повярва, че всичко това се случва. Предишната трескава тревога е отстъпила място на усещането за нереалност.
Дори ателието му се струва непознато. Опаковал е всичко в готовност за заминаването си. Картините му, увити в зебло, са подпрени на стената и чакат да бъдат доставени на Хендрик Ойленбург — търговеца, който ще ги продаде и ще му изпрати парите. Ян ще задържи само тефтерите си със скици и картините на София. Те са в багажа му, готови за пътуването. В сандъка са също така дрехите му и две от роклите на София, скришом измъкнати от къщата.
След два дни той и София вече няма да са тук. Мария ражда в перфектния момент. Утре ще разчисти дълговете си; а на петнадесети, по изгрев-слънце, ще отплават. Всичко засега е успешно — всичко, освен последният залог, на който се крепи цялото начинание.
Ян си отрязва парче сирене, разчупва питка хляб и яде. Сам е. Якоб си тръгна преди седмица, все още изпълнен с гняв, тряскайки вратата след себе си. Напоследък Герит се отбива само случайно. Прие апатично заминаването на Ян. Той винаги е помагал да пренасят бъчвите в близката таверна, а сега работи там на пълен работен ден с неговия тромав маниер. Ян е привързан към слугата си, който винаги му е бил предан, по свой си начин. Когато вземе парите, преди да отплава, ще плати на Герит подобаващо.
Проблясва светкавица. Ян се сепва. Чува се гръмотевица, все едно се раздира плат. Над него небесата се разкъсват.
45
Корнелис
В смъртта всички сме равни.
Якоб Катс, Морални емблеми, 1632
Късно през нощта е. Навън бурята вилнее. Корнелис седи прегърбен край огъня и пие бренди. Виковете горе спряха преди няколко минути. Сега е мъртвешка тишина.
Не може да помръдне. Казано му е да чака тук. Въпреки че се е загърнал в халата си, все още трепери. Навън е студено, а огънят отделя твърде малко топлина за такава голяма стая. Той обаче иска да страда, по свой си начин.
Тогава чува плач. Слаб, но няма как да бъде сбъркан.
Чува плача отново — леко скимтене, като на котенце. Залива го вълна от радост. Застава на колене и събира ръцете си. О, Господи, най-дълбока благодарност, че се отзова на молитвите ми…