Някой слага купа с гореща овесена каша в ръката му. Има усещането, че госпожа Моленер е там и се суети около него, грижи се за бебето. Среднощ е, но съседските жени идват да окажат подкрепа. Сигурен е, че са много мили, но няма силата да им благодари, нито дори да погледне кои са.
Нищо от това не се случва. Той не може да го проумее, все още сънува. София си прави шега с него, както е правила със сестрите си. Твърде жизнена е, че да умре. Гергефът ѝ лежи на стола, където го е оставила; грейката ѝ за крака стои на пода и чака грациозното ѝ тясно ходило да легне отгоре. Когато отвори очи, тя ще стои там, ще вдигне лице, за да му се усмихне, преди отново да подхване ръкоделието си. Светлината е слаба; тя повдига гергефа по-близо до лицето си. Помръдва на място с лека въздишка, а после слага и другото си ходило върху грейката.
Бог не може да му изиграе този жесток номер отново. Що за бог е това, кой би направил подобно нещо?… Корнелис е на брега… отново е момче. Баща му допира рапан до ухото му. Бучене изпълва главата му — бучене от много далеч. Това е диханието Божие — казва баща му. — Всичко, което се случва в сърцето ти, Той го чува.
Навън тътенът е затихнал. Бурята е свършила. Корнелис явно лежи в леглото си в Кожената стая. Гледа към прозореца. Разпуква се зора; сива светлина се пропива през дебелите стъкла на прозорците. Сега вече усеща, че София я няма в къщата — празнотата, тишината, просто липсата ѝ. Съпругата му беше отнесена като парченце дърво от вълните; колко безшумно, колко ненатрапчиво беше влязла и излязла от живота му. Годините му с нея му се струваха като сън, сънуван от един стар мъж, който се е вгледал в картина и знае, че макар тези хора, позиращи в стая, да са там сега, отдавна са изчезнали от този свят. Те не са нищо друго освен сенки… отблясъкът на роклята, бургундско червена на светлината на свещта, леко склонената на една страна глава, наченатата чаша вино, която отдавна е била изпита. Която всъщност никога не е била изпита. Тях вече ги няма и дори картините му са обърнати с лице към стената.
Мисли си: изкуството винаги остава в сегашно време, дълго след като хората са се превърнали в прах. Той усеща, че това е важно разсъждение, но е твърде изтощен, че да разсъждава върху смисъла му.
Сигурно е задрямал. Преди да си тръгне, докторът му даде да глътне нещо — нещо тебеширено и горчиво. Скръбта все още не е нанесла удара си върху Корнелис; тя дебне в сенките като бандит.
Мария влиза. Беше забравил за Мария. Изглежда нестабилна на краката си; за миг си помисля, че е пияна. Влиза, олюлявайки се, в стаята, сякаш нещо я боли, и се подпира на един стол. Казва:
— Това е ужасна загуба, сър.
Изглежда много разстроена — сиво, влажно лице; коса без блясък.
Той бегло си спомня, че тя трябваше да е тук — къде е била? — но мозъкът му е объркан. Освен това няма сила да я смъмря сега.
— О, сър, какво мога да кажа?
— Бедното ми момиче. — Тя не е пияна; сега го осъзнава. Просто е покрусена от мъка. — Виждам, че ти също страдаш.
Тя сяда тежко на един стол.
— О, сър — казва тя.
— Изглеждаш доста зле.
Тя кимва безмълвно и поглежда към детското кошче. Оттам идва слаб, мяукащ звук, миниатюра на звук. Беше забравил за бебето. Мария се навежда — спира се, правейки гримаса от болка, а след това повдига мърдащия вързоп.
— Това, което се случи снощи, сър, е наистина ужасно. Божията воля е съпругата Ви да Ви бъде отнета, но също така е и Негова воля да Ви дари с дъщеря. — Тя държи бебето в обятията си и гали влажната, тъмна коса. — Красива, здрава дъщеря и затова трябва да сме благодарни. — Тя целува бебето, вдишвайки аромата му. — Ще се грижа за нея сякаш е мое собствено дете.
Корнелис се разплаква — дълбоки, покъртителни стонове. Няма сила да се крие от нея. Когато Мария вижда това, очите ѝ се наливат със сълзи. Тя отива до него и поставя дъщеря му в ръцете му.
46
След бурята
Те като цяло не са толкова дълголетни, колкото онези, които живеят на по-добър въздух, и рано започват да линеят — и мъжете, и жените, особено в Амстердам… Чумата не е толкова често срещана или поне не до такава степен, че да ù се обръща особено внимание, защото всички се въздържат да говорят за нея, доколкото е възможно, и затова не се прави особена разлика в регистрите на мъртвите, нито пък при грижите и лечението на болните; дали заради вярата в предопределената съдба, или пък защото предпочитат търговията, която е животът на страната, и е по-важна от този на отделния човек.