Герит няма да близне и капка. Има много поводи да празнува: това е последният му работен ден за мистър Лоос. Дължи му надници за шест седмици, плюс, надява се, добър бакшиш. Хубав, слънчев ден е; кокалчетата на краката вече не го болят. Според Герит винаги има нещо, което да се отпразнува.
Но няма да го направи, не и днес. Има работа за вършене и ще я свърши. Това е негов дълг. Мистър Ван Лоос беше добър работодател: толерантен, приятелски настроен и когато имаше пари, щедър с бакшишите. Герит няма да го разочарова. Правил го е в миналото, трябва да си признае. Припомня си със срам конкретни епизоди. Този демон алкохолът е виновен. Той изтрива всичко от главата му — а всъщност там и бездруго няма много. Щом изтрезнее, го обземат угризения, разбира се, а Ян винаги му прощава. Той е добър човек; Герит няма да го разочарова.
Герит вече е прекосил града и е намерил улица Сарфатистраат. Почуква на вратата. Отвътре долитат детски викове. Мистър Хоохеланде открехва вратата съвсем леко.
— Дойдох за пакета — казва Герит.
Мъжът присвива очи подозрително.
— Пакета за мистър Ван Лоос. — Тонът на Герит е твърд. Приема мисията си сериозно. — Художника.
Мистър Ван Хоохеланде изчезва. Герит чува стъпки надолу по стълби, превърта се ключ, отваря се врата. Далеч, ехтящо, се отваря и затваря друга врата.
— Кой си ти?
Едно дете го гледа с широко отворени очи.
— Герит.
Детето пъха пръст в носа си и го завърта, сякаш развива коркова тапа.
— Там, долу, има чудовища.
— Къде?
— Там, долу. Татко си говори с тях.
Чува се още дрънчене и мистър Ван Хоохеланде се връща. Носи малък пакет. Увит е с кафява хартия и завързан с канап. Дава го на Герит, прави жест, сякаш заключва устата си с ключ, и затваря вратата.
Герит си тръгва с бавна походка. Защо този мъж направи жест сякаш заключва устата си? Какви са чудовищата, които живеят в мазето му? Герит ритва една вейка, която стои на пътя му — улиците все още са отрупани с листа и клони от снощната буря.
Някакво удавено куче се носи по канала до него. Синкаво и със сплъстена козина, подуто като пикочен мехур. Горкият gek, мисли си той. Това можеше да съм аз, когато се напоркам.
Но той няма да се напие, не и днес.
50
Корнелис
Има ли по-добър начин една майка да изрази любовта си към малкото си бебе, от това да го остави да суче от собствените ù гърди? Тъй като това е доказателство за любов, то е и средство за съхраняване и засилване на любовта: защото опитът показва, че майките обичат най-много онези деца, които сами са кърмили.
Уилям Гаудж, За домашните задължения, 1622
Корнелис казва:
— Трябва да наемем дойка.
— О, аз вече намерих — отговаря Мария. — Не исках да Ви безпокоя, сър, и тъй като познавам една, си позволих да я ангажирам от Ваше име.
— Къде е тя?
— Дойде по обед, но вече си тръгна.
— Бебето сука ли? — пита той.
— О, да — отвръща Мария някак замечтано. — Да, тя сука добре. Гладна като кон.
— Коя е тази жена? Кога ще я видя? Приготви ли стая за нея?
Мария мълчи, а после казва:
— Проблемът, сър, е, че е куца. За нея е цяло изпитание да дойде дотук. Затова си помислих, че бих могла просто — ами, да водя бебето там, когато мъничкото съкровище е гладно. Не искаме кърмачката да държи дъщеря Ви у дома си, нали?
— Не! Искам моята София тук, у дома. Нали и ти мислиш така?
— О, разбира ce, сър — кимва Мария. — Мястото ѝ е тук, при нас. Много се привързах към нея, сър.
Корнелис се чувства малко объркан. Какво ще стане, ако бебето се събуди през нощта? Мария явно разбира от тези неща; беше поела нещата в свои ръце и той ѝ беше дълбоко благодарен. Освен това той самият никога не беше имал вземане-даване с дойка — Хендрике сама кърмеше синовете им. Ако това е нещо обичайно — така да бъде. Важното е да държи дъщеря си тук. Вече изгуби всичко друго; не може да се лиши от това скъпоценно дете, като го повери на някаква непозната.
— Сега ние сме нейното семейство — казва Мария, докато поставя бебето в креватчето.
Корнелис казва:
— Има моя нос, нали?
Лицето на Мария е заровено в легълцето; тя докосва носа на бебето със своя и се смее. Главата ѝ се движи, но той не може да разбере дали това е да или не. За първи път от месеци насам Корнелис се вглежда в прислужницата си. Изключително му е необходима сега; тя пристъпи иззад кулисите в средата на сцената и той изпитва внезапен прилив на топли чувства към нея.