— Изглеждаш много смалена, скъпа моя — казва той. — Цялата тази мъка. Трябва да се храниш, за да имаш сила. Нуждаем се от теб — София и аз.
София. Произнасянето на това име го кара да се чувства странно. Твърде рано е да пренесе цялата любов, която се съдържа в това име, към нов, малък, празен съд. Трябва му време.
— Не мисля, че прилича на когото и да било — казва Мария, като повдига зачервеното си лице. Усмихва се — ослепителна усмивка. Това доста го изненадва. — Тя просто прилича на себе си.
51
Герит
Знай — ако направиш грешна стъпка, няма връщане назад.
Якоб Катс, Морални емблеми, 1632
Герит бележи възхитителен напредък. Взе пигментите от магазина: умбра, индиго и тъмна охра. Мина през пекарната. Там имаше само два сладкиша с канела, затова, за да спази точната бройка, купи и четири с ванилия. Четири и две прави шест. Виждате ли? Може да смята. Сега се запътва обратно към квартал Йордан, мисията е изпълнена.
Но, о, колко е сухо гърлото му. Беше дълъг ден; на крак е от пет тази сутрин — разтоварваше бъчви. Много се ожаднява от тази работа, а не е близнал и капка от закуска. Камбаните оповестяват часа — вече е два. Останали са му няколко монети в джоба. Изглежда грешно, някак си, да ги остави да си стоят там, когато биха могли да му донесат такова облекчение. Но се справя.
Герит завива зад ъгъл и се блъска в приятеля си Пиет, който пикае пред кръчмата Лион.
— Ах, ти, дърт пръч! — извиква Пиет, докато си оправя панталоните. — Ти, стар пияндурнико! Влез за една чашка. Онзи стар развратник Андриес е вътре, спечелил е от лотарията.
Герит се колебае.
— Цяла бъчва рейнско вино — казва Пиет. — Никой не плаща за напитките днес.
Герит застива. Това е мъчение. През отворената врата се чува смях. Той усеща миризмата на печена кокошка. Осъзнава, че е освирепял от глад; не е ял нищо от пет часа досега, освен паница с овесена каша. Това наистина е епична борба. Благородните подбуди го дърпат в една посока; изкушението в друга.
— Какво чакаш? — пита Пиет.
Герит поклаща глава.
— Трябва да се връщам.
Коварен момент, но Герит се справи. Чувството за дълг триумфира.
Не заслужава ли питие за награда? Усмихвайки се мрачно на собствената си шега, Герит върви към Блумграхт, където го чака господарят му.
52
София
Момичето не е умряло, а заспало.
Матей 9:24
Не съм мъртва. Просто спя, та нима нашият живот не е просто един дълъг сън, от който ще се събудим, за да чуем веселите тромпети на Небесното Царство?
Тези завивки са моят погребален саван. Когато стана, ще съм се преродила за нов живот. Ще се освободя като пеперуда от пашкул; ще съблека и ще захвърля миналото си, сякаш е наметалото на Мария, и ще изчезна отвъд океана в своята собствена Обетована земя.
— Ти на това ръка ли му викаш?!
В съня си чувам глас. Ще бъда съединена наново. Ръцете и краката ми лежат разпилени, тялото ми отново ще се събере в едно цяло и аз ще се надигна от мъртвите в своето собствено малко възкресение.
— Това на крак ли ти прилича? Къде са ти очите?!
Гласът на Матеус преминава през дървените дъски на пода. Крещи така силно, че да събуди и мъртвец.
— Това е глава, тя стои на раменете, прав ли съм? Две ръце — по една от всяка страна.
Ателието му е под тази стая; явно дава уроци по рисуване на учениците си.
— Съвсем ли нямаш представа от човешка анатомия? Знаеш ли колко плащат родителите ти, за да пилееш времето ми по този начин?
Спя от доста време. Бурята е свършила; слънчевата светлина струи през прозореца. Ще остана тук, далеч от очите на всички, докато Ян дойде да ме вземе. Матеус и съпругата му ме крият в дома си; заклеха се да пазят тайната. Те са единствените живи хора, които знаят истината, освен доктора и акушерката, които участваха при раждането ми, защото аз също съм новородена. Мъжете, които ме донесоха тук, смятаха, че съм просто труп. Колко грубо се отнесоха с мен! Къде остана уважението? Когато животът ни напусне, ние не сме нищо повече от чувал с ряпа и синините ми го доказват. Все пак душата ни е отлетяла.
— Кости! Мускули! — крещи Матеус от долния етаж. — Това се намира под кожата ни. Ако не разбираш как работи тялото, как, по дяволите, ще го нарисуваш?
Все още не мога да осъзная случилото се. Миналата нощ ми изглежда нереална като театрално представление. То беше представление. Съчинихме думите, изиграхме ролите си. През повечето време бях сама, пищях безболезнените си писъци пред прашния си венчален венец, който висеше от тавана. Колегите ми актьори бяха на горния етаж с Мария, която действително се трудеше.