Опияняващо е да си герой. Герит казва, че е гладен, и ето — пред него се появяват огромните гърди. Ханджийката, каквото-ѝ-е-там-името — тя му го беше казала, но той не успя да го запомни — слага пред него плато с пушена херинга, хляб и сирене.
Герит изпитва дълбоко задоволство. Всички са мъртвопияни, както и той. Разказа им историята на своя живот и те пиха за него. Разказа им как като малък задвижваше кран-колело[37] тежка и непосилна работа за дете; очите им се напълниха със сълзи. Разказа им как беше паднал в дупка в леда; те се засмяха шумно. Разказа им, че работи за Ян ван Лоос:
— Служа му от пет години и от утре съм свободен човек.
Те вдигат чашите си и пият за това. Те са неговият оркестър, а той е диригентът. И вече не заеква; думите се леят от устата му.
Докато дъвче рибата, се опитва да си припомни онова нещо за магията. Какво си беше помислил? Тогава му се стори умно. Мозъкът му е малко объркан, но ако се постарае… Не иска да изгуби публиката си сега.
— Магията действа така, разбирате ли. — Той взима пакета с пигментите и развързва връвта. — Ето тези бучки цвят… моят господар — фокус-бокус! — превръща ги в дървета, в красиви дами…
Вътре има лук. Отворил е грешния пакет. Ухилва се.
— Фокус-бокус, лук!
Следва нова вълна от смях. Магия, виждате ли? Всъщност точно лук му липсваше; как му се похапва лук с херингата.
— Това не е лук — казва някой, но Герит не чува.
Някъде зад него цигулар засвирва някаква мелодия. Хората се отдръпват и започват да пеят.
Герит взима ножа и усърдно — трябва да внимава, ножът е остър — обелва люспите. Ръцете отказват да му се подчиняват. Треперещ от радост, той ги смъмря:
— Не ставайте непослушни — казва им.
Те несръчно нарязват лука на резенчета. Днес всичко му се струва смешно — магаретата, лукът, животът.
Пъха херинга в устата си. После с ножа набожда едно резенче от лука и натъпква и него там. М-м-м… прегладнял е… гладен е като кон, гладен като магаре… Вниманието вече се е изместило от него, но няма нищо против. Съсредоточава се върху яденето.
Седи там, приведен над чинията. Гълта лука и херингата, отчупва парче хляб и натъпква и него в устата си. Вкусът е странен, но е твърде гладен, че да обръща внимание на такива неща. Още преди да е преглътнал предишната хапка, бута още храна в устата си. Налапва всичко и скоро нищо не остава.
Вижте! Същинска магия. Чинията му е празна.
Герит се обляга назад и се оригва доволно.
56
София
Всеки грях носи собственото си наказание.
Якоб Катс, Морални емблеми, 1632
Лизбет, жената на Матеус, донася цял куп с дрехи в стаята и ги струпва върху леглото. Ще ми трябва нещо, което да облека по пътя към пристанището; багажът ще бъде изпратен отделно от къщата на Ян.
— Можеш да си избереш дегизировка — казва Лизбет. — На мъжа ми са, пази ги за клиентите си. Някои от тях обичат да се издокарват за портретите си. Един зарзаватчия от улица Рокин и жена му искаха да бъдат нарисувани като Архангел Гавраил и Мадоната.
Бих могла да избягам облечена като Дева Мария! Все пак тя е свикнала да върши чудеса. Изчервявам се при тази светотатствена мисъл — не съм на себе си тази вечер — но не ме поразява гръм. А и по-лоши неща са ми се разминавали безнаказано.
Лизбет сяда на леглото.
— Толкова е храбро — въздъхва тя. — Да инсценираш смъртта си и да избягаш за Източните Индии, и всичко това от любов.
— Това, което извърших, е ужасно.
— Завиждам ти — казва тя.
Звучи искрено. Не е лесно да съжителстваш с мъж като Матеус. Навън децата вилнеят нагоре-надолу по стълбите. Имат седем. Лизбет ги износва стоически също както търпеливо понася многобройните изневери и напивания на съпруга си. Ян ми е разказал всичко за тях. Матеус води рискован живот. Богатствата му ту се увеличават, ту намаляват — освен с рисуване се занимава и с търговия на картини и имоти и търпи изумителни загуби. Веднъж съдиите изпълнители дошли да вземат мебелите им и оставили само леглото, защото по това време Лизбет раждала върху него. Тя е кротка, многострадална съпруга и подкрепя мъжа си в добро и лошо. Матеус неизменно допълзява обратно вкъщи; тя винаги му прощава, защото е истинска християнка, не се моли с лъжливи думи като мен, докато прехвърля мънистата на молитвената броеница.
Поглеждам купчината с костюмите. Как да замина: като Атина Палада? Като еврейска булка? Имам възможността да съм плод на собственото си въображение. Ако бъда ангел, мога да отлетя до Батавия. Те лежат на леглото — чуждите самоличности, които бих могла да приема. Перспективата е главозамайваща. Бих могла да стана митологично същество, което никога не е съществувало. Не — което съществува по-живо, отколкото милиони от нас, които просто умираме, непочетени от ничие въображение.
37
Дървено съоръжение с голямо колело, задвижвано от човешка сила, използвано за издигане и сваляне на тежки товари при строежи на имения и катедрали. — Бел. прев.