Колко странно се чувствам днес. Не е учудващо. Изчезнах от света. Нямам никаква представа какво крие бъдещето. Какво е Батавия? Някакви разбъркани срички и образ на вечно лято. Мъглите на Холандия се вдигат като завеса, за да разкрият — какво? Захвърлих всичко — брака си, семейството си, живота си в онази голяма къща — заради нещо неосезаемо. Заради любовта.
Гласът на Матеус изгърмява през дъските на пода.
— Седни на коляното му, скъпа! Увий ръцете си около него… тук… ето така.
Учениците вече са си отишли. Сега Матеус е довел в къщата някакви пияници от близката бирария. Според Лизбет той рисува петнадесетата си картина Гуляещи селяни. Или пък беше Пиршество в бордей? Нарисувани са, за да носят както радост, така и морални напътствия, изобразявайки бедствените последици от пиянството и плътските удоволствия. Матеус има свои любими модели, но те често са в нетрезво състояние. Съдейки по гласа му, той също. Но ще успее да ги нарисува, защото е истински професионалист, а освен това е издръжлив като вол.
Минава време. Ниското зимно слънце навън се е скрило зад църквата. Ще ми се Ян да е тук. Вече трябва да е продал луковицата. Искам да го видя. Искам да докосна лицето му с върховете на пръстите си и да знам, че е жив. Преди това няма да съм сигурна дали съм жива, или мъртва. Довечера е последната ни нощ в тази страна. Все още не мога да го осмисля.
От долния етаж се чува силен смях.
— Казах да гуляете — изкрещява Матеус. — Не да се чукате, по дяволите!
Следва нов изблик на смях.
Изведнъж Лизбет казва:
— Бих дала дясната си ръка само да спре да се напива.
Тръгва си внезапно.
57
Ян
Който си ляга с кучетата, се събужда с бълхи.
Якоб Катс, Морални емблеми, 1632
Часът е шест. Великолепният огнен залез, залез, обливащ небето с пламъци, отдавна е угаснал. Паднал е мрак. В ателието на Ян се е събрала малка тълпа. Мъже седят на леглото; облягат се на стената и пушат лулите си. Следобед кредиторите му се събраха един по един. Към доктор Зорг, хазяина и момчето от Източната индийска компания се присъединиха месарят, ханджията и местният лихвар, който се занимава с отпускане на заеми — същинска акула. На всички тях Ян дължи крупни суми. Всеки път, когато на вратата се почука, Ян се сепва: Идва! Но Герит все още не се е върнал.
Някой е донесъл храна и напитки. На пръв поглед изглежда сякаш Ян е организирал банкет. Но разговори почти няма. Кредиторите му чакат с каменни лица. Ще чакат докрай. Доктор Зорг отново изважда джобния си часовник и го поглежда. Месарят се обляга на стената и изпуква кокалчетата на пръстите си. Приличат на мрачни пътници, очакващи дилижанс, който никога няма да пристигне.
Отвън на улицата се е събрала друга малка тълпа. Мълвата е плъзнала: Ян ван Лоос чака да му доставят най-скъпата луковица на света. Ако може да се вярва на слуховете, цената ѝ днес се е вдигнала до небето. Шепот преминава от човек на човек. Струва колкото сандък със злато; струва колкото кораб, пълен със злато; струва колкото флотилия, пълна със злато; струва колкото цялото съдържание на хазната на щатхалтер Фредерик Хендрик[38]. Струва толкова злато, достатъчно, за да изхрани всеки мъж, жена и дете в републиката до края на живота им. Струва колкото всичкото злато на този Златен век и дори повече.
— Но това е просто луковица — казва някой. — И бездруго всичките изглеждат еднакво. Как можете да сте сигурни каква е?
Вътре Ян се е скрил в кухнята. Непоносимо е да гледа лицата на гостите си, а разговорите отдавна са секнали. Стават все по гневни, усеща го. Те, разбира се, се съмняват в съществуването на тази луковица. Подозират, че ги е излъгал, и сега подозренията им са прераснали в сигурност. Станали са жертва на измама и колкото и да се опитва да ги разубеди, като им казва, че Герит ще се върне скоро; че три групи търговци го очакват в Петлето, готови да наддават за луковицата; колкото и да ги уверява, че скоро ще държат парите в ръцете си, знае, че вярата им в него — колеблива в най-добрия случай — съвсем се е изпарила.